66. УЧИТЕЛЯТ НА ВИТОША

През есента на 1942 година, една малка група от десетина души отивахме всеки ден с Учителя на Витоша. Но не отивахме до Бивака, а само до кладенчето. След малка почивка се връщахме, след като четяхме молитви и пеехме песни.

На отиване и на връщане почти не се водеха разговори. Учителят бе замислен, сериозен, но защо, не знаехме. Можехме само да предполагаме. Водеше се война в Далечния Изток. Веднъж, току що бяхме пристигнали на мястото при Кладенчето и бяхме седнали, Учителят стана прав и ни покани всички да се изправим на молитва.

„Там, някъде далеч, на другия край на земното кълбо се води ужасна война. Хиляди човешки животи се покосяват."

Онези, които виждат и чуват отдалече за страданията на хиляди хора, страдат много повече от нас, обикновените.

Понякога ние, обладани от особени чувства, искаме да ни се отворят духовните очи и уши, без даже да имаме представа какъв голям ужас то би представлявало за нас. Ето защо Учителят ни съветва да не искаме духовни дарби, преди да сме развили у нас своите добродетели, за да можем да носим страданията и радостите, които ни заобикалят.