НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

02.Като завърших отделенията

ЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990 ) ТОМ 9
Алтернативен линк

Като завърших отделенията, майка ми поиска да се върнем в село и аз отидох с нея. Когато дойде време за училище, написах едно писмо на баща си, който остана да работи в София, в което писмо исках непременно да уча. Той размисли и вместо да ме праща по пансиони в някой от градовете на Македония, решава да ме вземе при себе си. Пише на майка ми да ме изпрати в София. По това време в Турция имаше холера и трябваше да чакам близо два месеца, за да мога да пътувам, защото във всеки град имаше карантина. Най-после ме изпратиха с един роднина и само на българската граница стояхме 24 часа в карантина. Когато отидох да ме запишат в първи клас на прогимназията, бяха минали два месеца от учебната година и трябваше съветът да реши, за да ме приемат. След приемането ми, дадоха ми срок, за да настигна другарите си. Съвсем сама се подготвих по всичко. Само по френски език една ученичка от гимназията ми показа буквите и произношението им. Аз учех с голям мерак. В прогимназията ми беше по-интересно, защото много неща научавах по разните предмети. От другарките си имах възможност да вземам книги за прочит и това беше един богат период от живота ми.

Спомням си един случай, когато бях в първи прогимназиален клас, в час по гимнастика. Учителката ни нареждаше по височина. Тя ме хвана за рамото, бях с престилчица отпред, изказа възмущение, че престилката ми е много мръсна. Момиченцата ме защитиха, казаха, че майка ми не е при мене и че няма кой да се погрижи за мене. Аз, макар и малка, разбрах, че много неща не зная, които знаят моите другарчета, пък и условията, при които бях живяла бяха други. Тази забележка на учителката много ме засрами и много дълбоко ме нарани. Аз не бях видяла, че престилката ми е мръсна, не съм имала поглед за това. Разбира се, че после бях много внимателна да не ми направи втора забележка. В средата на годината майка ми заболя в Македония, татко отиде да я види и я доведе за лечение. Оттогава, докато се помина ту се пооправяше, ту пак заболяваше. Когато беше в болница или на легло, аз трябваше да се грижа за домакинството, а когато бях в училище, баща ми готвеше обяда. Когато мама боледуваше вкъщи, не беше радостно. Аз имах много задължения вън от уроците, не ми оставаше време да чета книжки, а това вече беше станало нужда за мен. Като свърших прогимназия аз исках да продължа да уча в гимназията, но баща ми и майка ми искаха да ме дадат в стопанското училище, за да се науча да шия. Това ми се видя ужасно. Аз вече бях разбрала какво може да даде знанието и едно образование на човека, в сравнение с един занаят. През цялата ваканция съм увещавала родителите си да ми дадат възможност да продължа образованието си, като им обещавах, че нищо излишно няма да ми купуват, освен учебниците и тетрадките. Много пъти се молих, много пъти плаках, за да вляза в гимназията. Когато дойде време за записване, след много молби баща ми ми даде 20 лева за годишната такса. Аз с радост се записах за ученичка в гимназията. Това беше радост и постижение за мен. Аз бях добра ученичка. Когато бях вече в гимназията, на моята приятелка Олга Велева купиха пиано да свири. Аз помолих баща си да ми купи цигулка, но той не се съгласи. Поисках да следвам курсовете по френски език при Маркова, и това не се съгласи. Аз не настоявах много за това, защото си мислех, че може би нямат достатъчно средства. Не можех да разбера, че не е било толкова от липса на средства, отколкото от незнание и неразбиране.

През това време се обяви Балканската война, след това Първата световна война. Вкъщи майка ми често боледуваше, доста неблагоприятни условия за мене, но това не намали желанието ми за учене. Не всякога успявах да си приготвя уроците както трябва, но винаги редовно посещавах училище. Аз вече бях разбрала, че едничкото място, от гдето мога да получа знание е училището и държах здраво. По едно време мобилизираха и баща ми. Скоро след това той си счупи крак и постъпи в една болница на военните. Майка ми беше или вкъщи или в болница по това време. Аз ходех понякога от едната болница до другата, за да ги посетя. Но младостта има вяра, имах някакво вътрешно упование в собствените си сили.

Положението на майка ми се влошаваше и през май 1917 год. тя се помина. Тогава бях на 19 години. Тогава за пръв път се срещнах със смъртта. Разбрах, че и аз един ден ще си отида. Питах се: „Защо и как трябва да живея, когато ще умра". От загубата на майка си разбрах, че условията на живота ми ще се променят и аз вече нямам същество, което да ме обича като нея. Нейното заминаване ме разтърси от основи, пък и условията ми се промениха съществено. След две години от нейната смърт баща ми се прежени. Условията ми съвсем се промениха. Аз трябваше да работя за нуждите си.

След заминаването на мама първият въпрос, който изцяло ме обхвана беше: Защо трябва да живея, какъв смисъл има живота, щом човек умира. Какъв смисъл има дори един щастлив живот от 50-60 години, щом смъртта го прекратява? А кой е щастлив на земята? И дълъг живот да живее човек, пак ще умре. Знанието, което имах не можеше да ме осветли и да ми отговори на тези въпроси. Аз бях се освободила от църквата като институция, по причина на знанието, което получих в гимназията. Науката не се занимава с тези въпроси, тя изучава само факти. Обяснението, което даваха богословите също не ме задоволяваше. Аз тогава четях книги, ходех по сказки и търсех отговор на това, което ме вълнуваше. По тоя път на търсене дойдох то теософията, до окултното знание, до Учителя. Тогава си мислех: „Ако животът на човека започва с раждането и свършва със смъртта, значи човек е едно материално творение на природата, създадено някак случайно от развитието и съчетанието на нейните елементи, какъв смисъл е такъв живот? Как може човек да има разум, а вън от него природата да няма. Гледището на материалистичното схващане ме водеше до абсурд. Самата аз бях изгубила вяра в Бога, както ме беше учила мама. Затова помогна обучението в гимназията. Материалистическото разбиране уби вярата в мене, макар, че то не можа да ме задоволи и да ме изпълни с нещо по-разумно и по-добро. В душата ми остана пустота. При такова душевно състояние се запознах с теософията, с индуската философия и религия. Интересна ми се видя мистичната страна на тая религия. По това време се запознах с Евангелието, с Христовото учение, защото макар да бях християнка по кръщение, макар, че бях учила закон Божий, аз бях отхвърлила всички форми и догми, които учеше църквата. Интересуваше ме самото Христово учение, както е дадено в Евангелието. То събуди някакъв трепет в душата ми за нещо далечно, красиво, добро и истинно в живота. Като, че някаква далечна топлина ме докосваше, сгряваше ме и у мен наставаше тишина и спокойствие.

Последните класове на гимназията ми попадна книжката на Кришна Мурти „При нозете на Учителя". През цялата година на последния клас от

гимназията, аз живях с тая книга. Четях я, препрочитах я, проучвах я.

Два месеца преди да завърша гимназия, баща ми се прежени. Аз нищо не му казах, не се намесих, но вътрешно го преживях тежко. Тогава за пръв път получих фалшива копривна треска, която се прояви за малко време, но след 23 години при една по-голяма вътрешна мъка и противоречие, се прояви в силна форма, като не ме остави досега.

В края на деветнадесетата си година станах вегетарианка под влияние на всичко, което бях чела. Спомням си още като малко момиченце, когато вкъщи по празниците и разни други случаи, имаше печено цяло агне или прасе, аз не можех да ям. И като ме питаха защо не мога, отговарях: „Агнето ме гледа". Когато вкъщи разбраха, че аз вече се отказвам да ям месо, станаха спорове между мен и баща ми. Дотогава аз никакъв спор не съм имала с баща си.

Спомням си едно преживяване, което е свързано с името на Учителя. Бях отишла при моя приятелка и съученичка Мария Сапунджиева и там стана въпрос, че семейството, което живее на горния етаж са дъновисти. Аз нищо не знаех дотогава кои хора са дъновисти, казаха ми, че те ходят при един човек, който се казва Дънов. Когато произнесоха това име, то три пъти се повтори в съзнанието ми като ехо: „Дънов, Дънов, Дънов..." Това ми направи впечатление, защото никога дотогова не беше ми се случвало такова нещо. Това остана в съзнанието ми като образ.

За пръв път отидох да чуя Учителя в първия неделен ден на 1920 год. Впечатлението от беседата беше дълбоко, но не умствено интелектуално, а вътрешно, сърдечно. Мога да кажа духовно. Облада ме изключителна радост. Бях окрилена като че ли не бях на земята, а някъде в нов свят на светлина и радост. Всичко в мен ликуваше. Преживявах някакво щастие, че съм намерила това, което търся. Аз живях в това състояние цели три денонощия и след това дойдох в нормалното си състояние. Оттогава аз започнах редовно да слушам Учителя. Радостта ми продължаваше ред години. Кротка, тиха, вътрешна радост. Едничкото нещо, което помрачаваше радостта ми, бяха споровете с баща ми. Аз не исках да огорчавам баща си с нищо, но не можах да го послушам, да се откажа да слушам Учителя. Когато го заведох за пръв път и той да чуе Учителя, той ми каза, че прилича на светия, че това което говори е хубаво, но той не е за такъв млад човек като мене, то е за по-възрастни хора. Учителят тогава беше говорил за истината и баща ми възрази: „Пък може ли човек никога да не каже една лъжа и винаги да говори истината?"


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ