Е.А.: През 1931 год. отидох учителка, но аз идвах пак на всяки две седмици
най-много. Само един месец съм стояла в Макоцево без да се върна. Иначе
все си идвах. Щото влакът беше много удобен, след като свършат часовете,
взимам влака и идвам в София и в 6 часа съм на Изгрева, или 7 най-късно.
Вечерта спя на Изгрева, неделята изкарвам двете беседи, утринната и обедната
и в 6 часа вечерта тръгвам, в 7.20 часа ми тръгва влака, беше много удобно...,
да. И що масло съм пренесла тогава от Макоцево за Изгрева, сигурно целия
път го намазах с масло. Там имаше мляко и от него прясно масло биеха. Ще
речем, ще донеса масло за Учителя, ще донеса масло за „Парахода", ще донеса
масло за някой близък човек, ще донеса масло от време на време за кухнята,
за братския стол. Щото сега аз имах пари. Тогава получавах помня 2.100 лв.
То бяха пари, не бяха малко и 500 лв. всеки месец давах на баща си. Защото
аз дотогава не бях печелила. Учителят ни даваше само необходимото, а отделях,
когато ми даваше, когато има тати нужда за нещо отделяла съм. Давала съм.
Което мога винаги. Тогава имах вече повече пари и редовно давах на баща си.
И на тях носех винаги масло. И да Ви кажа той даже казваше: „Няма да те
забравя с пълната раница с масло". Така по 5-6 винаги носех пакетчета масло,
дори повече. За Учителя беше вече сутринта бито маслото. Имаше една жена
която чисто го правеше, на нея ще й поръчам: „Ще си отивам Донке, да ми
избиеш прясно масло".
През 1935 год. ме уволниха. В.К.: Защо Ви уволниха?
Е.А.: За противорелигиозна дейност. Вижте, попът който беше в селото разбрал,
дошъл на Изгрева, чул че съм дъновистка. Разбрал за Изгрева и дошъл на
Изгрева и питал, познават ли ме и една сестра взела че ме похвалила, че съм
много ревностна сестра. И той пише на Стефан - владиката в София, че в селото
има една учителка, дъновистка, много е добра като човек, много е добра като
учителка, ама дъновистка, не иска да се причасти, не иска да се кръсти, какво
да правим? И той сега му отговорил, гледайте да я приобщите към църквата. И
това било да ме накарат да се причестя. И той като се заинати за
причестяването. Пък сега казвам защо ще го правя да се причестя когато не
вярвам в причастието, тъй както сега става. И не се причестих, и тогава дойде
един инспектор, направи анкета и анкетата установила, че имам идеи, живея
си ги, но не ги пропагандирам, но той рекъл: „Ако заговори, всички ще тръгнат
след нея, понеже цяло село я обича". Едно нещо което е било, понеже аз от
селото, нали Ви казвам, купувах масло, взимах си мляко, дърва си купувах и
селяните са били доволни от мене, че съм си оставяла половината заплата на
тях, когато другите не са правили така. Но аз това не знам. Пък и хората,
естествено, аз като съм била в това учение съм искала да се обхождам хубаво
с всичките. И с учениците си и с родителите. И по този начин аз съм спечелила
тяхното доверие и на някои обичта. И когато даже ме уволниха цяло село се
подписаха да ме искат назад. Имаше някакво дружество подофицерско, те
отделно правят пак искане да ме върнат, но тогава беше след като Кимон
Георгиев направи преврата с лозунга: „Една религия, един народ", в тоя дух
беше настроението и затуй ме уволниха от Министерството.
Вече когато отидох при Казанджиев, този професор ми е бил по психология и естетика и аз като
отидох при него, не знам дали той ме позна, не му казах че съм била негова
студентка, той каза: „Много интересно госпожице, този, попът който повдига
въпроса срещу Вас, най-ласкаво пише за Вас. А пък повдига въпроса за идеите
Ви. И затова ние не можем да Ви върнем на работа, но подайте едно заявление
че се отказвате от идеите. Ние знаем че това е формално. Пък един учител с
религиозно съзнание е много по-ценен, даже така ми каза той, отколкото друг
учител, но няма как да Ви върнеме". И аз казах: „Ще си помисля".
А пък Учителят ме пращаше да искам да се коригира въпросът. В.К.: Значи Вие Го питахте и
Учителят какво Ви каза? Е.А.: Той ме пращаше. Като се върнах, мен ме
пращаше при инспектора, пък инспектора казал: „Тя не трябва да бъде във
връзка с нито едно българско дете", толкоз опасна съм била. И тогава, като се
върнах, аз в „Парахода" им казах какво ми е казал Казанджиев. Аз много често
така се обръщам, да знаете, че аз това няма да ида да кажа на Учителя, какво
ми е казал. Щото Учителят може да ми каже: „Подай заявление за да ме изпита".
А аз няма да подам и така няма да Го послушам. Пък аз не искам да излезе, че
не искам да послушам Учителя, затуй няма да Му кажа. И Той не ме попита
какво ти каза Казанджиев повече. Защото си казвам: „Аз ще стана слугиня в
София, ще си изкарам един хляб, не ме е срам от работата, но под такова
заявление не се подписвам, че се отказвам от идеите си, макар и формално".
Мен ми се видя това ужасно. Е как? Все едно да речеш, че се отказваш от
убежденията, е как? Ако човек не може да поддържа убежденията си, какъв
човек е той? И затова така направих и Учителя не ме попита. Те сигурно са Му
казали какво съм казала. Или Савка, или Паша, те сигурно са Му казали и Той
не ме попита повече, защото за това се готвих за учителска професия и баща
ми имаше в това време някакъв познат, който работеше в Министерството,
негов клиент. И той го попитал: „Абе г-н Василев, моето момиче завърши
университет, ти като работиш в Министерството на просветата можеш ли да й
услужиш нещо? И той рекъл: „Прати я при мене, каквото мога ще й услужа". А
той беше някакъв началник на образование, ама на кое беше, не знам. На
средно ли е бил, не знам на кое е бил. Ама аз преди да отида при него отивам
при Учителя и казвам: „Учителю, завърших, сега трябва да работя. Вие какво
ще ми кажите?" „Е, като отидеш учителка, ще имаш единия хляб, и ние ще ти
дадем един хляб". И това беше 1927 год. още. Ние не живеехме в „Парахода".
Другаде живеехме. И като ми каза така, аз нито отидох при тоя познат на
татко, нито направих някакво заявление за да учителствам. Останах си
стенографка при Учителя. Това ми беше пазарлъка при Учителя.
От 1936 год.живях две години при Паша, защото те се бяха разделили двете със Савка, а
от 1937 год. Паша пожела да се разделим с нея. Тя да е сама в стаята, но за да
уреди работата беше отишла при брат Тодор Стоименов. Той имаше в дома си
едни тавански стаички така и го помоли той да ги даде на мене там да отида да
живея. Аз бях съгласна, добре. Добре, ама неговите сестри, сега коя е била от
тях не знам, като чули, в никой случай не искат там да отида. Щото все пак аз
съм чужд човек. Тая къща която те си гласят да вземат дъщерите им и т.н. И аз
като чух, че те не ме искат аз си казах, че ще сляза в града при нашите. Така
реших. Ще сляза там да живея, защото Паша иска да остане сама. Не съм я
питала защо. Щото тя живя сама и видя колко е по-удобно и по-свободно. Все
пак аз съм човек, аз взимам място и после, аз съм човек, който живея с мойто
си, разбирате ли? При мене идват хора, лично за мене, идват родителите ми,
идват мои близки, и пречи й на работата, напълно съзнавам. Аз казвам зная,
че тя след като е живяла две години сама, естествено ще предпочете да бъде
сама. За мен това нещо не беше нито оскърбително, нито нищо. И когато казали
на Учителя че ще сляза в града: „А-а, рекох, няма да пуснем Еленка в града да
слезе". И тогава Той ми предложи една стая, две и три места братски. Имаше
една стая за гости, за чужденци, дето живееше Стоянка Илиева, предложи ми
малката стаичка, която беше два на два метра. Все едно че в палатка ще живея.
А пък Стоянка живее в другото отделение. Пък Стоянка Илиева беше по-нервен
човек, тя не искаше да й се тропа, тя си беше човек на реда и аз рекох в никакъв
случай не мога да живея при Стоянка. Едно че е много тясно, но и тъй както я
познавах, викам, аз мога в 12 часа да си легна, мога в един. При мене могат да
дойдат хора по всяко време и затуй там викам не може да се отиде. Втората
беше една барака много невзрачна, а третата беше една стая от пловдивските,
при брат Боев. Непосредствено до брат Боев и аз предпочетох там да отида.
Те бяха две стаички, предното беше като палатка два на два и половина, а
другото беше три на два и половина. И там отидох. И там живях седем години
ли колко. От 1937 до 1945 год. повече, докато си замина Савка. Когато Савка
си замина Паша казала, че много са близко бараките двете и че моли Братския
съвет, аз да отида да живея там, щото ние сме близки, по-удобно ще й бъде. И
тогава вече аз се преместих там. Пък имало и такива хора, които й казвали,
защо даде хубавата стая на Еленка, пък ти остана да живееш в лошата. Пък
Паше си обичаше „Парахода" и не искаше да го напуска. Тя ако беше приела,
аз щях да отида да живея в „Парахода", аз не правех разлика между едното и
другото. Щото пък аз имах един план за „Парахода" и когато живяхме с Паша,
аз й предложих. Цялата северна стена беше разделена с бичмета около на 70-
80 см. Аз казах: „Паша, още по времето на Учителя беше, когато живеехме
заедно, ако искаш, да бутнеме тази стена половин метър навънка. Между тези
бичмета ще сложиме прегради, а пък всичкото това или с вратички ще го
направиме, или с ролетки. Най-хубаво с ролетки, защото вратите ни вземат
място. И едното викам ще бъде гардеробче за тебе, другото отделение
гардеробче за мене, другото ще бъде за бельото ни. А пък тези казвам, едното
до врата ще бъде закачалка, а другото казвам, тука ще си сложим в едното
мивка, а другото ще си готвиме". Ама то беше един план, който бях измислила,
наистина щеше да стане кутийка „Парахода". „Виж Паша, ний ще кажем на
Учителя, аз ще кажа плана си и ние с това което имаме двете, ще си дадем
парите, ще си го направиме". Не знам защо тя не се съгласи. Щото като
живеехме заедно, нали двете, неудобство беше. Сега, няма къде да си умиеш
ръцете, няма къде да си туриш стомната. Стомните стоят така, замръзват. А
това щеше да стане много удобно. Казвам, дето ще си готвиме, ще го направим
с ламарина. Няма да се пали. И на примуса да е, даже да избухне примуса като
е цялото с ламарина, няма да се запали. Някъде ще има една дупка за отвор,
за да диша, да поема това, но не се съгласи. После по едно време тя се съгласи,
но пък аз защо не се съгласих не знам. И тя въобще не го направи. Тя можеше
да го направи и сама. Така че, аз ако бях останала да живея в „Парахода" щях
да си го направя. Аз имам много такива инициативи брат.
Един път, когато попитах Учителя, викам: „Учителю, аз си следвах това, което не трябва".
Следвах философия. Рекох: „Сбърках, какво трябваше да следвам според
способностите си?" „Ами архитектура!" Разбирате ли? Значи това нещо, тези
работи видите ли откъде си ги нося! Една склонност така. После си казах: Ами
аз съм шила толкова палатки, архитектурата я приложих в палатките. Най-
леките жилища и подвижни. Вижте, в целия наш живот се изразиха различните
наши темпераменти, които имахме. В.К.: Интересно е, че едната стенографка
- Паша е полурускиня, другата стенографка - Савка е полунемкиня,
полумакедонка, а Вие? Е.А.: Аз съм цяла македонка. Паша ми викаше
чистокръвна македонка. В.К.: Това не Ви ли ядосваше? Е.А.: Не, аз не съм се
оскърбявала, не. Тя не го казваше злобно. Един път, една друга сестра ми
каза: „ Македонко, македонко", когато бяха македонските убийства, които се
извършваха. И аз й казам: „Защо ми казваш македонко? Аз казвам ли ти
българко на тебе? Аз ти казвам на име. Ти защо ще ми казваш македонко?"
„Ама Паша така ти казва". Рекох: „Паша ми казва, но Паша ги казваше
другояче". Тя си го казваше закачливо, другарско, любовно го казваше. И един
път тя каза на татко: „Ние казва на Ленчето казваме македонка". „Ако й казвате,
тя си е македонка!" Разбираш, той не го взе никак, не го разбра в отрицателния
смисъл, който някои искаха да ми го кажат. Пък и на Учителя казаха един път,
че така ми казват, път Той каза: „Е да, казва, ама Еленка е от добрите
македонци". И след това, даже и да ми кажеха, Учителят ми беше казал, че
съм от добрите, е-е, аз хвърчах. Интересно е, че брат Боев е арменец. Баща
му е българин, майката арменка. „Учителю, казва един, интересно една от
стенографките е рускиня, другата германка, другата македонка. Един чифт
българи няма. Брат Боев арменец, един чифт българин нямате". „Е той Борис
помагаше, той е чистият българин, габровец. Пък Учителят каза: „Аз знам защо
тях съм избрал". Даже туй ме порази че каза: „Аз знам защо тях съм избрал".
Ние така случайно влязохме, нали? Паша случайно, аз случайно. Нали защото
имаше нужда, поканиха ни, а пък то „Избрах", много значи. Но когато станах
стенографка, брат аз почувствах, че мене са ме взели с едни щипци от село и
са ме довели тук в България при това, именно затова, за да се срещна с Учителя.
Че това ми е нещо, което ме е извело, а пък любовта ми към знанието беше
лентата за което ме измъкнаха. То е въженцето, но когато вече се запознах с
Учителя, така съм се чувствала винаги, че това беше една благодат да бъда
при Учителя, толкоз години. Сега как съм го използвала, колко съм била
благоразумна, за да се уча и да спечеля, това е друг въпрос. Но благодатта
която съм получила съм много благодарна за това.
