В.К.: А какъв е поводът да се качите на езерата? Е.А.: Изглежда, че
Учителят е имал идеята да летува, но Той не казваше когато има идеи. Той
правеше само опит, къде може да бъде това. В 1928 год. една група приятели
са отишли на езерата. Между тях беше и Симеон Симеонов. И той като се
върна каза на Учителя, това се случи и аз го чух, бях в момента там. „Учителю,
догодина ще Ви заведа на Рила, ама на езерата. Там е много по-хубаво
отколкото на Мусала. Ще видите". И Учителят се съгласи. Той, братът беше
отишъл с една група, имаше един друг наш приятел адвокат от Стара Загора и
голяма групичка така от десетина души са ходили и всички бяха във възторг от
езерата, през 1927 год. И след като ходихме на Мусала, през 1928 год. през
август решихме да отидеме. Тогава отидохме с влак до Дупница и оттам взехме
някакви коли и оттам поехме вече пътя, но голяма група, тежко се движи, доста
дълъг път нали. Сутринта най-ранния влак взехме и стигнахме там. А той ни
приведе най-напред не през този път, който минава в ляво под върховете
направо, ами ни заведе на петото езеро през поляните. Тази стръмнина ни
отне доста време. Много по-високо е, че после се качихме до петото езеро, че
след това се върнахме назад до второто и там останахме да лагеруваме. Тогава
бяха дошли русенци. И носеха някаква палатка, трябва кон да са взели, не
знам как са я носили тези мъже, бяха много братя. Може да са носили всичко
на рамо. Даже походно легло имаха. Та помня, дадоха палатката и леглото на
Учителя. И Той спа в палатка и на легло за пръв път на езерата. А на Мусала
беше по земята както нас или пък спеше когато направиха хижата. В.К.: И
колко време стояхте там? Е.А.: Десет дена. И там палехме вечерно време много
огньове. Носехме си храна. Транспорт още нямаше. И на Мусала се е случвало
като седим по-дълго да нямаме храна. Помня, че веднъж слязоха едни братя
Крумчо и Христо Бояджията за хляб да донесат, защото бяхме свършили хляба,
но не знам, от Ситняково някъде бяха минали, че оставили хляба някъде в клека,
после не могли да го намерят и дойдоха пак без хляб, та имахме и такава една
история. В.К.: Оставили хляба да си починат ли? Е.А.: Не знам защо, път ли да
намерят, нещо объркали пътя за прехода, не мога да Ви кажа, защото много
отдавна е, но знам, че хлябът не дойде и тогава трябваше да слезем, защото
нямахме никакви провизии, бяхме ги свършили. Понеже в раници си носим за
4-5 дни. Носим хляб. И в такива случаи слизаха приятели, по-ячки които са,
натоварят да речем 10-20 хляба. През 1930 год. отидохме вече с палатки. Бяхме
си направили. Организирано, пак през Дупница минахме, но тогава си
ангажирахме едни власи - Ниню, Янко и други. Те бяха няколко души и те ни
чакат на гарата, вземат багажа, ние с колите отидем над Сепарево, и оттам
вече поемаме пеш нагоре. В.К.: Кой беше дал идеята за палатки? Е.А.: Учителят
имаше вече палатка за 1930 год., тази палатка дето я направихме в Търново.
Тя беше офицерски тип, в средата с кол и така триъгълници четири, и долу
високи стени, две легла, и легло Му носехме, походно легло. Та вече занесохме
завивки, одеала, всичко тогава. Аз тогава си уших една палатка за нас трите
стенографки. Една палатчица си направихме, така нисичка триъгълна, както
са войнишките. Такава палатка, впоследствие беше ниска, че я наддадох, стана
по-висока. Като се скъса почнахме да си правим по-големи и удобни, защото
по 30-40 дни сме стояли на Рила. В.К.: Вие обикновено кога се качвахте? Е.А.:
След Петровден най-често. Но една година Учителят се качи преди Петровден.
В.К.: Как празнувахте по ония години Петровден? Е.А.: Ами той бе празник,
братски празник, защото беше рожден ден на Учителя. Сутрин, най-често
имаше беседа на Изгрева когато бяхме, а преди това излизахме за изгрев до
гората и след това се връщахме в нашия салон и там вече пеем, Учителят говори,
после си отиваме по къщите, обядваме и вечерта отиваме там за концерта. На
Петровден винаги имаше концерт. Музикантите го изнасяха. Пееха сестри,
декламации имаше, цигуларите свиреха, хор имаше братски, Симеон Симеонов
го ръководеше, пееха братски песни. Той беше един от най-радостните ни
празници, така най-тържествени. Вече когато отидохме на Изгрева там
живеехме, тогава Учителят държеше сутрин беседа, след беседата играехме
Паневритмия или когато нямаше още Паневритмия - гимнастики. Даже в една
от последните години, братята толкова се бяха вдъхновили, че изнесоха пианото
на поляната, за да свирят. През 1930 год. отидохме официално със Славчо
Печеников на Рила. Тогава бяхме на Изгрева и там ставаше записването.
Казваха кога ще тръгнат. Преди това се пращаше една подготвителна група.
Най-често десетина души братя отиваха. Ще отидат с багажа, с общия багаж.
Ще направят общите палатки които са, ще организират кухнята, ще направят
склада с продуктите, че като отидеме да има продукти, защото докато беше
Учителя винаги имаше магазин горе. Продаваха хляб, сирене, кашкавал, мед,
захар, всичко което е нужно. Рилският комитет организираше всичко.
Продуктите се продаваха на обикновена цена плюс транспорта. За транспорта
на килограм плащахме. Всичко се мереше. Власите теглеха багажа преди да
тръгне групата. Правеше се списък всеки колко килограма багаж има и колко
парчета и те повече грижа нямаха за това. Предава се багажа и след това
отива горе и после всеки от камарата да си го вземе. А комитетът се грижеше
за пренасянето с камиона, за товаренето на конете, братята се грижеха за
това, защото там се искаше повече сила. Преди да отидем на Рила идваха
конярите и уговаряха всичко предварително. Колко ще вземат, защото при
неблагоприятни условия повече са искали. Уговаряха значи с братята от
комитета и всичко беше ясно колко плащаме и какво плащаме. До 1935 год.
вървяхме през Дупница, а пък после от 1935 год. нататък през Самоков.
Причината беше, защото имахме двойно прехвърляне. През последните години
ходехме с автобус. От София вземахме автобус, който ни откарваше до
Сепарево. Казваха, че е по-кратък пътя, но не беше по-кратък. По-лек ли
казваха че е. И той по-късно минавахме през Самоков и Говедарци. Първите
години отивахме над Говедарци до поляните пред гората ще стоварят багажа,
власите ще ги натоварят и ако не успеят, защото много багаж носехме, тогава
някой ще остане да пази багажа и те ще дойдат втори път да го вземат, а
понякога и трети път са слизали да вземат багажа, според възможностите и
конете им. Помня през 1938 год. се върнахме с 38 коня. Те бяха взели в заем.
Учителят се връщаше, всичко вдигнахме отгоре, ама то бе цял керван. Помня,
че едно муленце вървеше най-напред. Нали те мулетата напред вървят, спомням
си картинката. В.К.: Интересно е, че толкова много път сте ходили покрай това
население, че през Говедарци, че през Самоков, а никой от тях не е дошъл при
Учителя. Е.А.: Не, не се интересуваха. Даже същото е и за тези Драгалевчени,
ами Симеоновчени. Ама никакъв интерес, никакъв, никакъв, да, никакъв
интерес. В.К.: Това много работи означава. Прави ми впечатление, че никакъв
интерес не проявяваха. Как се държаха там към планината Говедарци? Е.А.:
Говедарчани първата година мисля, че даже като отидохме през Говедарци,
взехме от Говедарци коне, но ни поокрадоха. На кого, каквото могли да
измъкнат от джобовете на раниците бяха бъркали. И затова взехме пак власите,
защото бяха честни хора и нищо не ни се е губило. А тези говедарчани, този
опит не беше похвален за тях, но повече не ги извикахме. В.К.: Какви постройки
правихте горе на езерата? Първо кухнята. Е.А.: Кухнята, заслонът, ние го
работихме доста време, нали камъни трябваха, братята ги наредиха, то е само
вградени камъни, а горе за покрива носехме плочи от шестото езеро. Под
шестото езеро има плочи и там отивахме. Ще отидем на петото езеро, ще
направим Паневритмията, ще се изкачим горе, ще вземем по една плоча и ще
я свалим. Така няколко пъти като отидем, много народ, занасяхме плочите за
покрива. Но мястото където ходехме, много бури има и почти всяка година
събаряше заслона. Аз не знам защо не сме направили от платно покрива тогава!
В.К.: И там вие готвехте. Е.А.: Там имаше два казана. Един за вода, един за
готвене. Голям казан, щото като се съберем сто души правиме. Доста казани
трябва. В.К.: По-нататък вие правехте там баня. Е.А.: Правехме. Той, Димитър
Стоянов ги измисли тия бани. Той беше така уредник, негова работа беше,
като пристигне и имахме някой път две, а една година имахме и три даже. Три
самовара, нали големи занасяхме горе, а отгоре с платно ги покривахме, даже
от нашите стари палатки, които са се изпокъсали, щото ги коваха на гредичките.
И така беше. Оставяха една вратичка, която се пускаше и затваряше, и оттам
влизахме, и много беше хубаво. Много бяха хубави баните, защото дърва имаше
сухи и водата изобилна. Това беше прекрасно което сме имали на Рила с банята.
В.К.: Тоалетните ви къде бяха? Е.А.: Тоалетните бяха там дето са сега
тоалетните на хижата. Имайте предвид, че много клек имаше тогава и имаше
къде да бъдат, но клека се изсече, и нищо няма сега.
