Беше лятна вечер на Изгрева. Късничко е. Аз съм на поляната и съм пълна със скръб и в безпътица в живота ми. Аз съм се затикала до една купа с окосена трева. В гърдите ми непрекъснато излиза едни вик за помощ: "Проговори ми, Учителю, проговори ми!" По едно време чувам стъпки по полянката. Надигам глава и виждам Учителят върви по пътеката и отива до скамейката до беседката. Сяда и мълчи. Как да се приближа до Него? Не смея. Не мърдам. След като чаках 2-3 минути, Учителят стана и си тръгна. Гледам към прозореца на стаята Му. Светлината угасна. Миг след това на небето над мен стана едно особено раздвижване на облаците. Те се раздале-чиха и там се появи особено сияние. Разбрах, че след като Учителят ме чака, за да отида при Него и след като аз не отидох при Него от страх, то Той тръгна из небесните простори и замина натам, където Го очакваха други същества, които имаха нужда от Него. Тогава разбрах, че човек трябва да бъде готов не само да чуе външния говор на Учителя, но и да разбира вътрешния говор на Неговото изявяване тук на земята.
