Веднъж Учителят излезе от стаята си, заключи вратата и ми подаде ключа да го пазя докато се върне. Беше ми дадена задача, която трябваше да изпълня. Каква беше тази задача аз не знаех. По едно време идва една сестра и ме пита какво правя застанала пред вратата, когато Учителят е излязъл навън и разговаря с други по поляната. Отговорих й, че пазя ключа на Учителя и го държа в ръцете си и трябва да стоя тук докато се върне. Тя ме оглежда подозрително дали не съм мръднала малко, така както им казваха на онези, които не са добре с ума си. "Абе, сестра, вие не бихте ли направили същото, ако Учителя ви даде ключа да му го пазите и да стоите пред тази врата." Тя се успокои и си тръгна. Мина един час и сестрата пак идва да провери дали съм още тук пред вратата на Учителя. Аз стоя и й показах ключа. Тя мълчешком се обърна и си отиде. Не знам тази задача за мен ли беше, за нея ли беше или какво беше. Но знам, че нямаше случайни работи. Първо послушание.
А обикновено Учителят когато говореше с един, винаги викаше друг, за да присъствува, да може да чуе и да знае. Нищо нямаше скришно на Изгрева. Рано или късно се узнаваше, защото винаги присъствуваха двама -един, който трябваше да изпълни задачата и другия бе да бъде очевидец.
