Бяха ми дошли у дома на гости брат и сестра, които току-що се бяха оженили. Като ги видях да влизат, възкликнах: "Ей, какво нещо е да влезат млади хора, те носят младост и живот". Те се усмихват и съобщават, че са се оженили. Казвам им: "Свърши се. Вие вече не сте брат и сестра. Братството ви изчезна". "Ама как така, ние сме решили да не се отклоняваме от Словото на Учителя." Съпругата му като идваше на времето като момиче водена от баща й винаги беше елегантна, с едно таке "ала франсе". Обръщам се към брата: "А ти какво си решил да правиш с нея?" "Искам да я направя добра съпруга." Аз съм изненадана. Оглеждам ги и двамата. Виждам, че са заблудени. "Искам да ви кажа няколко думи. Не търсете щастието! Ако живеете в хармония и разбирателство, това е най-голямото щастие, което човек може да го постигне на земята". Те мълчат и се усмихват. Младоженци са, сега се усмихват, но после ще видим.
Мен винаги ме интересуваше темата за човека. Въпросът за отношението на мъжът и жената не ме вълнуваше. Аз търсех човека дали ще го срещна в мъжа или в жената. А дали ще го намеря в мъжа или в жената за мен също беше без значение, защото аз търсех истинския човек. Наблюдавах ги тези млади. Какво ще остане от тях след години? Ще оставят ли спомен и следа от себе си? И къде ще го положат. В сърцата и умовете на своите съвременници като следа или на нашето поколение, което си отива като спомен. Или в идното поколение като спомен или в другото, като следа. Аз затова съм, за да размишлявам. На третия месец идва младоженецът и ми съобщава: "Съпругата ми избяга заради другиго, поведена от баща си. Взе я и си я отведе у дома". Аз скочих и викам: "И какво става накрая от вас? Нито семейство, нито брат, нито сестра". Той вдига рамене. "Аз продължавам сам. Аз ще си бъда брат, сестра, съпруга и всичко." "А дали ще издържиш?" Той стои пред мен и кима утвърдително.
Веднъж на Рила Учителят беше седнал на една скала, представляваща голям заоблен камък приличащ на голямо от няколко метра яйце. Яйце на великан. Приближих се до Него. "Тука в този камък седи, затворен е един дух, който на времето гонеше богомилите." Оглеждам камъка. "Учителю, както виждам, камъка е много голям и вероятно духът в него дето е затворен е също голям. Какво ще стане ако този дух излезне от камъка?" "Аз затова съм седнал отгоре, седя повече от половин час и го мътя. Трябва да се измъти и сам да счупи черупката си и после да тръгне като кротко, жълто, пухкаво пиленце." "А като порастат тези пиленца какво ще станат?" "Е, това ти ще провериш!" Минаха десетки години. Онова, което беше в камъка се измъти, само си проби черупката с клюна, излюпи се като пиленце, порасна и с човката си след време изкълва главите на всички ни и сега не знаем какво да правим и до къде ще стигнем. Пък си казвам, нали Учителят измъти това пиле, значи накрая трябва да бъде и да се случи така както Учителят го е предвидил. Говоря за това и за онова, което се излюпи след заминаването на Учителя. И което изкълва наоколо всичко подред, че не остана нищо от Изгрева.
Този случай го разказвам, за камъка и за затворения дух в него, защото като дойде братът и ми разказа, че младата му булка е избягала на третия месец заради другиго, му казах: "Не бой се, дошло е време духът да се излюпи и сам да пробие черупката си. Остави я да ходи по белия свят. А ти запомни случката, кога Учителят е седял върху камък и е мътил размирен дух, за да се излюпи накрая. Запиши го и го разкажи на останалите. За поука и назидание".
Той седи, слуша ме внимателно и всичко си записва. Дано това гдето записва да излезне някога наяве за поука на останалите поколения след мен. Дано. А после ще видим как ще се развият събитията.
