Братството се бе евакуирало в село Мърчаево заедно с Учителя. Войната бушуваше. София бе подложена на няколко жестоки бомбардировки, разрушена и населението евакуирано. Хората бяха уплашени, посърнали и угнетени. Ние непрекъснато се стараехме с въпроси да откопчим от Учителя някакво изказване за развоя на събитията, но ни посрещаше Неговото мълчание. Веднъж Му казах: "Учителю, вие тук сте много мълчалив и неразговорлив". Той ме погледна и каза: "Задай си въпроса, който си приготвила!" "Учителю, кога ще свърши войната?" Отговори ми кратко и отсечено: "Скоро". Аз се изненадах, защото това означаваше днес, утре, а току-що бях пристигнала от София и знаех последните новини от града и от радиото за развоя на войната. А тя беше още в своето си ожесточение. Това ме стъписа, но се окопитих и попитах: "Учителю, това, което казахте по вашата мярка ли е или по нашата мярка?" Учителят се усмихна. За пръв път Го виждах усмихнат. Скочих и завиках: "А-а, Учителю, нека да бъде този път и по нашата мярка". Учителят се усмихваше все по-лъчезарно. След няколко месеца дойде 9.1Х.1944 г., промени се строя, а на 9.У.1945 г. свърши войната. Вероятно стана по нашата човешка мярка. А последиците на войната изпитахме лично на гърбовете си и над главите си. Добре, че страданията, които ни сполетяха след заминаването на Учителя станаха по нашата човешка мярка. Оживяхме и се намери време да се изповядаме пред вас.