Привилегия бе, че се родих и живях в началото на века. Земята, това е велико училище в живота. Но още по-голяма привилегия бе, че в първия ден на тоя цикъл от двадесет и две години аз бях само на двадесет и две години.
В най-хубавата възраст на живота, когато в пътя си бях озарена от едно голямо, необикновено слънце. Аз срещнах Учителя и тази среща бе предопределена и тази среща бе съдбовна и определи по-нататък насоката и характера на живота ми. Един период от 22 години наричам аз "Светли години от моя живот". Не че преди тях съм живяла в тъмнина и безсмислие, или след тях не видях повече светлина в живота си. Съвсем не! Светлината, която озари живота ми през тия 22 години не е угаснала и днес ме огрява, стопля и въодушевява. Днес ми дава още повече импулс и сили да вървя по неравния терен в живота и аз нямам друг израз на благодарност освен тази, да я отразя и разумно използувам в живота си.
С видимо сдържано вълнение аз си нареждах куфара и на 18^11.1922 г. пристигнах в Търново. Отседнах при една колежка и на сутринта помолих да ме упътят към читалището, където знаех, че ще се открие събора. На л.ав-густ - Преображение, 1922 г. в старопрестолния гр. Търново за пръв път видях и чух да говори Учителят.
Заех място в галерията на салона, облегнах се на една колона и се превърнах в зрение и слух. Не бях виждала такова множество от хора, с въодушевени, светли лица, облечени в бели дрехи и възторжено запели. Един дълъг репертоар от песни, непринудено се изпълняваше и тия песни докосваха направо сърцето. Когато запяха "Благославяй душе моя Господа" от очите ми закапаха едри сълзи. Това беше встъпление. Скоро множеството утихна изведнъж. На малката катедра застана Учителят с благ и сериозен израз, с дълги подрязани до раменете буйни сиви коси, средно дълга сива брада и облечен в тъмно сив костюм. В ръцете си носеше дебела книга, по-късно разбрах, че е била Библията. Бях далеч и не получих други зрителни впечатления. Започна колективна молитва, която изпълни салона с огромен и тих шепот и пак песни, а след това Словото на Учителя. Аз слушах съсредоточено мекия Му, спокоен, отмерен глас, който упражняваше странно и дълбоко въздействие. През време на беседата приятеля, който за пръв път ми даде да прочета книгата "Сила и живот", който бе в множеството долу в салона, погледна в един момент нагоре в галерията и открил, че аз стоя там изправена. Към 11 часа беседата свърши пак с молитва и песни и цялото това въодушевено множество се раздвижи, потече като жив поток, потегли от читалищния салон през целия град и се запъти към лозето и извън града, където беше фактически събора. Това лозе с вила-колиба, така наричаха тогава Търновци своите вили, било притежание на един от търновските братя, който бе го подарил за братски лагер. Разбира се, приятелят бе побързал да ме пресрещне, зарадван, че ме вижда толкова смела, развълнувана и ние се вляхме в живият, пеещ поток, защото по целият път не стихнаха песните.
Наистина, какво тържество, какъв празник на душите е било. От прозорците, от чардаците на тесно прилепналите сгради, от тротоарите гледаха любопитни, удивени граждани. И когато пристигнахме в лагера, след първите още запознанства, трябва да кажа, че се озовах в среда, която изведнъж почувствувах близка, родна, своя. И аз се държах естествено, непринудено и другите сестри и братя имаха същото държане към мен и млади и възрастни, и стари, защото всички възрасти бяха застъпени. За пръв път в живота си присъствувах на един такъв голям обяд на открито, в хубав слънчев ден при сдържано веселие и топлота. Това беше атмосферата му, това беше нешо ново, което ме порази и завладя. Това беше меката, любовна атмосфера, центърът, на която бе един голям магнит, който като че ли я излъчваше, а множеството я отразяваше. Та тук всичко за мен беше ново! не много угледните палатки, някъде дори навеси, под които се виждаха раници, куфари наредени едно до друго одеала с по една възглавница за временно нощуване. Милите, приветливи лица, по които грееха усмивки, белите дълги и широки рокли на сестрите, семпло украсените със сребърни галони на пояса и ръкавите, а у братята - белите рубашки препасани с копринени жълти, сини или розови шнурове, това бе гледка неописуема, ненадмината и ненарисува-на и описана досега. А големите бакърени казани, около които блестяха наредени калайдисани баки, панерите с хляб, първите дежурни, които разнасяха топлото ароматно ядене по масите, за мен това всичко беше ново, просто и красиво, естествено и задушевно.
След обед към четири часа ме представиха на Учителя. Моята благосклонна съдба се усмихваше и откриваше нови страници в живота ми. Когато пристъпих към Него, изпитах в първият миг някаква боязън, сърцето ми се изпълни със силен странен трепет, а стъпките ми бяха плахи и колебливи. Трябваше да ме подкрепи кроткия Му проникващ поглед, който като че ли говореше: "По-смело стъпвай, по-сигурно". Но когато целунах десницата Му, неочаквано за самата мен се почувствувах тъй естествено отворена, че без всякакво стеснение, подхванах разговора непринудено, осведомих Го накратко в общи линии за себе си и затова как съм дошла без разрешение, като че се извинявах. Учителят слушаше усмихнат, видимо доволен (поне на мен така се стори) от начина, по който се представих, но от вълнение не запомних всичко, което ми е казал. Впрочем, тази първа среща бе кратка на крак, на двора, няколко минути само. Насочи ме към ръководителя на Търновското братство към когото ще се отнасям, било за книжнина или някакви разпоредби. Защото бях учителка в Търновско - значи негласно Учителят ми даде да разбера, че съм приета и като ми подаде ръка, все тъй усмихнат добави: "Ще говорим още".
Заредиха се богати, вълнуващи дни. Да, всичко беше много красиво, необикновено, всичко говореше на душата. Лагерният живот тъй просто организиран, ранното ставане сутрин под звуците на цигулка, когато на небето светеха още звезди, мистичната тишина, в която стоеше потопено това множество от хиляда и повече души, очакващо в размисъл идването на Учителя. Неговото Слово всеки ден бе все ново, песните, молитвите, срещи и запознанства с толкова много хора, всичко това ми говореше така, че аз се чувствувах необикновено раздвижена. Бях разтърсена, като че не бях на себе си, като че не бях и на земята. Нови мисли, чувства и отношения се пораждаха и аз се питах с тъга, къде бях досега, като че бях закъсняла за този живот, като че бях пропуснала нещо - свещени завинаги паметни дни. Но те се изнизаха и след края на седмицата на групи, на групи сестри и братя се разотидоха по градове и села. Учителят изпращаше всички, обгръщаше ги с неизменната си топлота и даваше благословението си. Отидох си и аз в моето село, започваше учебната година, но като че не бях фактически там, като че продължавах да сънувам някакъв хубав, чуден сън.
Беше започнал периода на моите светли години на моя живот от 22 години. Този период съвпадна с откриването и закриването Школата на Учителя.
