38. СЕСТРАТА

През 1938 г. през месец януари сутринта след школната беседа в сряда Учителят беше излязъл вън пред салона. Около Него бяхме около десетина души. След като приказвахме известно време, Той се обърна към всички ни и запита: „Кой може сега от тук да отиде до Мусала пеш и пешком да се върне?“ След този разговор Тодора веднага ми каза: „Да отидем ний до Мусала!“ Аз се съгласих и решихме тази задача да я изпълним. Стегнахме се и потеглихме вечерта пеша до Самоков. Цяла нощ пътувахме пеша и на другия ден пристигнахме на хижата. Преди да достигнем самата хижа снегът там беше много дълбок и Тодора доста се поизмори. Колкото отиваме по-нагоре, снегът ставаше по-дълбок. Към хижата беше вече до кръста. Аз вървя напред, а тя след мене по направените от мен отъпкани стъпки. Като стигнахме на хижа Мусала, Тодора беше видимо доста уморена. На хижата нямаше никакъв турист. А хижарите се чудеха как сме могли да пристигнем в такова зимно време. Вечерта пренощувахме и сутринта потеглихме към върха Мусала. За нагоре нямаше никаква пътека. Всичко беше покрито със сняг. Хижарят ни посочи откъде можем да минем направо, защото пътека не се виждаше. Вървейки нагоре по едно време Тодора хлътна с единия си крак до кръста в преспата. Аз отдалеко предпазливо да не хлътна и аз й подадох ръка и я изтеглих. Преди да стигнем на върха по хребета имаше опънато телено въже, по което ние се придържахме, за да преминем това разстояние. Тук пътека нямаше, а склона е отвесен. А от другата страна е пропастта. Бавно стигнахме до наблюдателницата на връх Мусала. Пазачите на наблюдателницата бяха мъж, жена и 6-7-годишно момиченце, които ни посрещнаха много любезно. Като ни видяха се изумиха как можахме в това зимно време да се качим горе. Посрещнаха ни много любезно, направиха ни топъл чай и споделиха: „Тук от два месеца никой не е идвал!“ Вечерта преспахме там и сутринта тръгнахме и така се върнахме обратно в София. Като пристигнахме на Изгрева пред салона Учителят беше навън на балкона и ни чакаше. По такъв начин завършихме благополучно задачата, която ни бе възложена, от двама ни. Сестра Тодора героически издържа на изпитанията. А тогава не бяхме екипирани както сега са екипирани туристите. Тодора беше с пола и с едно палто и туристически обувки. Сега може ли някоя жена с пола зимно време да се качи на Мусала и да преброди дебелия сняг? Ако може да ми се обади.

След една седмица Учителят организира една група от 5-6 души за екскурзия до Мусала. Но братята казали: „Не искаме с нас да има сестри, за да ни забавят по пътя из дълбокия сняг“. Като пристигнали на върха времето било хубаво, тихо, слънчево и те седнали да се попекат на слънцето и да си починат.След малко до тях дотърчало момиченцето на наблюдателя. То им разказало, че преди една седмица тук са били чичо Ангел и леля Тодора. След като се прибраха в София Учителят спомена за тяхната екскурзия до Мусала. Спомена, че братята не искали да има сестра с тях, за да не ги затруднява в изкачването. „Но ето като се качихме на върха и седнахме да си починем при нас дойде момиченцето на наблюдателя. Братята не искаха сестра, а ето дойде при нас сестра да ни посрещне. Та сестрите от тук ни изпратиха и ни напълниха раниците с продукти, а горе на върха ни посрещна и ни приветствува пак сестрата. Та в началото на всичко е сестрата и в края на краищата пак идва сестрата. Сестрата трябва да дойде, за да се заключи кръга около братята, за да протече живота на Братството.“

След тези две екскурзии и още много такива, където сестрите героически редом с братята вървяха по планините, постепенно ние променихме мнението си за тях и вече сами почнахме да ги каним. Но винаги спазвахме основното правило: преди всяка екскурзия искахме разрешение от Учителя и споделяхме с Него какъв е нашият план. Ако Той одобряваше, ние знаехме, че сме под Негова закрила. Когато ни възпираше, ние не тръгвахме. Онези, които тръгваха на своя глава винаги ги съпътствуваха инциденти и едвам се отърваваха живи.