ТОДОР КОВАЧЕВ - ВНУК

ИВАН АНТОНОВ (1.IX.1899-29.X.1964)

1. СИРАК И БЕЗДОМНИК

На Иван Антонов са му преиначили името. Той се казва Иван Андонов. Но Антонов, Антонов, и така станало Антонов. Той си е сложил прозвище Изворски. И така се нарича Иван Антонов Изворски. Роден е на 1.IX.1899 г. в село Извор, то е Радомирско. Остава сирак на шест години. Баща му отива да работи някъде във варненския край и там се наложило да спасява някакви хора от реката и при тоя случай той се удавя. Тъй значи потърпевшите го удавят, без да искат. Майка му от мъка за бащата умира след една година. Така той остава на шест години кръгъл сирак. Има двама братя. Те може и да са живи, но не зная как се казват. Зная, че единия му брат беше полицай, т.е. милиционер през деветосептемврийско време. Аз съм се виждал с брат му. Беше добродушен човек, приличаше на брат Иван, но беше едър, докато брат Иван беше среден на ръст. Така набит и много силен. Отличавал се е със силата си, физическа сила. Много е бил силен, всички са знаели това. На Изгрева Иван Антонов и Игнат Котаров са били прочути с физическата си сила. но наред с това Иван Антонов е бил прочут и с интелектуалната си сила.

Като почива майка му той прекарва край гората на селото една седмица съвсем сам. Така е могъл да преживее това и така го е прекарал. Още от малък не можел да яде нищо друго освен ориз сварен с вода. И така той е бил вегетарианец още от рождението си. Не е могъл нищо друго да яде. Не поемал друга никаква храна. След тоя нещастен край съседи или роднини поемат грижата за децата, но той не може да се примири с живота, който му предлагат и един ден тръгва към София. Той не знае къде се намира София, но понеже край селото минава железопътната линия,знае посоката, по която върви влака и тръгва по линията и върви, върви, върви така с дни. Някъде по линията вижда работници, които поправят жп линията. Те го виждат, че е малък и че скита така. Попитала го как се казва и от къде е, що е. Разбрали, че е гладен и го прибрали да го нахранят. Денят бил дъждовен и те се били приютили в някаква колиба или навес и той бил с тях, с работниците Един от работниците казал между другото: „Кой знае какъв калпазанин си!“ Като казал така Иван както ядял каквото му предлагали станал и продължил пътя си по линията. Тези думи му нанесли страхотна обида и той въпреки лошите условия и глада, който го очаква тръгнал да върви. Другите го викали, но той не се връща. Така пристига по жп линията в София където започва един живот на скитник или хулиган на съвременен език или както тогава им викали - гаврош. Спи в купите сено в Красно село. Красно село било тогава далече извън София. Там спи и се прехранва около халите, около пазарите. Имало и други като него, които чакали някой да ги повика да пренесат някакъв багаж. Обикновено това били домакини, които пазарували и им е било трудно да пренесат закупеното до къщи и наемали такива момченца да им помогнат за пренасянето макар и не за дългото разстояние. Това е преди Балканската война от 1912 г. По такъв начин той живее около 5-6 години. Спи в купите сено, пренася разни неща по пазари и т.н. и така се прехранва. От това, което изкара се храни или си купува някоя риза или друго, което му трябва. Често домакините са му давали някоя дреха или обувки и други неща като го виждат, че е бездомен. Така преживява той тия години. Минават години и един ден той решава да се пазари с една жена да й пренесе багажа от халите. По това време те са били построени в центъра. Но един друг го изпреварва най-демонстративно и другия бива нает да й пренесе товара. Иван е много засегнат от тая неправда и понеже е бил по-силен, стисва ръката и врата на момчето и взема багажа от него, удря му един ритник и тръгва след жената. Жената не разбрала, че е станала смяна на момчетата. Тя вървяла напред, а Иван след нея докато стигнали до домът й. Жената живеела някъде наблизо до Руски паметник. Като стигнали къщата, тя си взела багажа от Иван, заплатила му каквото следва и се прибира. Но още преди да се прибере тя се сеща, че не си е купила хляб. Излиза на улицата и го вижда, че той е още там и му извикала: „Момче, можеш ли да отидеш да ми купиш един хляб?“ „Разбира се.“ Иван се съгласил веднага. Но тя нямала дребни пари за хляба и затова му дала някаква по-едра банкнота и му казала: „Иди да ми вземеш хляб, а аз тука щете чакам да се върнеш и ми донесеш хляба“. Тя му казала, че ще го гледа, ще го наблюдава, защото не е имала доверие, че той ще се върне, от тая гледна точка,той да има предвид, че тя го следи. А той знаел, че там наблизо има фурна където вадели хубав хляб. но като отишъл там хляб нямало и тогава той отишъл на друга фурна някъде към Орловия мост. А от Руския паметник до Орловия мост е доста разстояние, макар че той потичвал, за да се върне по-скоро. Но все пак това е отнело около един час време. Жената изгубила всяко търпение и си казала, тоя калпазанин взе парите и сега иди го търси. Ни хляб, ни пари. Но какво било учудването й когато след около час Иван идва с хляба и остатъка от парите, без да взема нещо срещу услугата. Чака тя да заплати колкото намери за добре. Това направило много силно впечатление на жената след като той се е завърнал. Тя го запитала защо се е забавил и той обяснил, че е искал да й донесе хубав хляб и че се е наложило да тича до Орловия мост. Базирайки се вече на това впечатление и на неговата почтеност, тя го вика да идва всеки ден при нея, за да й прави разни услуги. Да пазарува и да й пренася каквото й е необходимо. Така Иван става като домашен помощник на тая жена. А тая жена била братовчедка на сестра Паша Теодорова. Не си спомням вече как се е наричала тая жена. Като близка на Паша тя знаела, че Паша търси такъв човек честен, който да стои при тях или когато сестра й я няма, да им помага. А Паша са имали къща до моста „Чавдар“ на ул. „Крал Шведски“. Тя е съборена вече, но къщата навремето имала дворче и овощни дръвчета, а Паша се оплаквала, че децата влизали и им обирали плодовете от дръвчетата. Понеже братовчедката знаела за тия нужди на Пашини при един случай споменала за това момче, което може да им помага при известни случаи, че то се подвизава при нея. Сестра Паша приема това предложение и братовчедката го довежда един ден у сестра Паша,която му предлага да спи в тяхната къща, те ще го хранят, а той ще изпълнява службата на домакин и пазач. Ще купува и донася каквото им трябва и т.н. Това предложение за Иван било много изгодно и го поставя вече при съвсем други условия. Няма да търси къде да преспи, нито някой ще му краде нещо, защото бездомниците едни други се крадели. Де обувки, де панталони или друго и т.н. му липсвали. Той приема предложението. По това време той е бил с нисък ръст, с буйна коса - гъста, черна, къдрава, сплетена, подобна на тая на Бетовен. Самият Иван казвал по-късно, че гребен не можел да се вкара в косата му. По това време той е вече към 12-годишен, значи преди Балканската война. Така живял той при тях няколко години, грижел се за двора, за дръвчетата, пазел и им услужвал. На него не било обръщано много внимание, но го хранели, имало къде да спи безплатно и той изпълнявал задълженията си на домакин и пазач според уговорката. Преди да отиде при Пашини той бил известно време при един млекар на когото разнасял млякото по домовете, но иначе си бил бездомник. Човекът имал крави, но имал нужда от човек, който да разнася млякото из София. Бил известно време на работа и при един кафеджия, където бил научил да прави няколко вида кафета каквито на времето се правели. Той бил доста практичен.