7. ГРОБАР И КОНКУРС ЗА КОНЦЕРТ-МАЙСТОР

Беше краят на декември 1944 г. Бях чул от мама, че Учителят не е добре, но никой не искаше да допусне някаква мисъл в главата си, че Той ще си замине от земята. Но ето ме среща Борис Николов на Изгрева и ми казва: „Атанасе, Учителят си заминава. Но Той пожела вие с брат си Гради да Му изкопаете гроба“. Аз стоя изненадан и не мога да възприема тези думи, защото моето съзнание е занято с други неща. Точно в този момент аз трябваше да се готвя за конкурс като цигулар. Иван Кавалджиев, един наш прекрасен брат, музикант и диригент на ансамбъла „Росна китка“ в радиото преди няколко дни бе ми казал: „Атанасе, има един щат за концерт-майстор на цигулките. Яви се, подготви се, за да го вземеш чрез конкурс това място“. Аз бях виолист, свирех на виола, а на виолите имаше помощник-концерт- майстор. Кавалджиев знаеше моите възможности на цигулката и пожела аз да се подготвя за това място. И аз бях започнал да се готвя усилено. А ето сега ме среща Борис Николов и дава поръката на Учителя, че ние с Гради трябва да изкопаем гроба Му. Аз съм смутен. На следващия ден научих, че Учителят си беше заминал сутринта рано в сряда. С Гради намерихме два копача, две лопати и тръгнахме към мястото, което Учителят предварително бе определил за място на гроб. При различни случаи, по различно време и на различни приятели, след като се върна от Мърчаево, бе споменал къде да бъде мястото на гроба му. А то ме определено съвсем естествено както Учителят умееше това да прави. Приятелите сварваха Учителя да седи по различно време на едно и също място. И когато го посещаваха приятелите там, целуваха десницата Му, на всеки един по отделно Той бе споменал едни и същи думи: „Ето едно хубаво място за почивка“. Така че когато трябваше да се определи мястото за гроба Му, всички тези приятели, които знаеха това, без да искат се събраха „съвсем случайно“, за да решат и да посочат онова място, където Атанас и Гради трябваше да копаят. Събраха се, за да решат, а се оказа, че всеки един от тях изведнъж си припомни какво беше казал Учителят на всеки един по отделно, за онова място, което е най-удобно за почивка. Те разбраха, че Учителят Го беше решил предварително, а те трябваше да се съберат, за да могат да разберат, че всеки един от тях бе запомнил думите на Учителя: „Ето едно хубаво място за почивка“.

Така ми се възложи на мен и на Гради да копаем гроб и то на Учителя. Краят на месец декември беше студен, земята беше замръзнала. Копаеше се трудно и мъчително. Защо и как не знам, но на Славчо Печеников- Славянски му се роди идеята гробът да бъде изкопан много дълбок. Той предложи след като се изкопае дълбокият гроб, да се поставят четири кола и върху тях да се постави дървения под. Идеята му беше да не се поставя върху ковчега с тялото на Учителя земя, защото тялото на Учителя е одухотворено. Така че между дъното на гроба и положеният ковчег до сложените отгоре дъски върху напречните колове да има най-малко един метър разстояние и това щеше да бъде празно пространство. А гробът беше дълбок повече от два метра. Славянски сложи в една бутилка пергамент написан на няколко езика с написано послание за следващото човечество от учениците на Учителя. Работех аз и понеже бях станал музикант и моите ръце не бяха хващали дръжка на кирка и лопата много години, аз се опасявах да не би да хвана мазоли и тогава няма да мога да свиря на конкурса, който ме очаква. Поглеждам ръцете си, нормално ги чувствувам, но скърбя в себе си как ще свиря аз утре с тези ръце на този конкурс. Изкопахме гроба. И други братя копаха: брат Темелко от Мърчаево, брат Ради, Петър Филипов и др. След като изкопахме гроба аз се прибрах у дома омърлушен. Сутринта се стряскам и скачам от леглото. У нас живееше евреина Леон Соружон, професор по цигулка в консерваторията. Тогава гонеха евреите и аз го бях приютил при себе си. Той ставаше в четири часа и свиреше много продуктивно. Ставам аз и гледам Леон си настройва цигулката да свири. Аз гледам ръцете си и какво да видя - те нямат мазоли, не са напукани, а са топли и меки все едно, че нищо не съм правил с тях. А предния ден с кирка и лопата работих с тези ръце. Ако кажа на някой музикант, че съм копал предния ден гроб, а днес ще се явявам на конкурс, ще каже, че това не е нормално. Но нещата стават тъй както ние не ги знаем, но стават тъй както те си съществуват реално. Приготвих се, излезах, явих се на конкурса и го спечелих. Бях назначен за концертмайстор по цигулка в радиото. На 31 .декември 1944 година тялото на Учителя бе положено под дъските на четирите кола, а отгоре го затрупаха с пръст. Аз присъствувах на погребението и помагах с Гради при спускането на ковчега, защото ние бяхме копали този гроб и ние бяхме поставили тези четири кола и най-добре знаехме как трябва да бъде поставен ковчега, за да се реализира идеята на Славчо Печеников. И тази идея на Славчо Печеников след това създаде толкова много проблеми и се получиха такива неща, които заблудиха и поставиха в изкушение мнозина от учениците на Школата. Ето как седят нещата.

Когато копахме гроба то решихме да се сменяваме заради студа и замръзналата почва. Едни се изморят, други почват да копаят, докато другите почиват. След това дойдоха още други братя да помагат. Дойде брат Темелко от Мърчаево, брат Ради, моят брат Гради и аз - Атанас Минчев, Петър Филипов, Боян Златарев и още други братя. Не си спомням кои още копаха, защото тогава бях в напрежение. Изкопахме всичко. Имаше един брат от Старозагорско и ни разказваше как правят гробовете по техните места. Като изкопаят гроба, след кова изкопавали дупки отстрани, в които слагали дебели дървета и над дърветата слагали дъски. Ковчега поставяли под тези дъски на земята, така че между скелето от дъски и дъното на гроба да остане една кухина, празно пространство. Това било по стар славянски обичай. Това знаели братята и сестрите от Старозагорско. Решихме тогава и ние да направим същото - да се сложи ковчега с тялото на Учителя на земята и да бъде поставен отгоре на едно разстояние от един метър една такава направена от греди и дъски плоскост. Направихме го. Дойде време, пристигнаха братята и сестрите и носеха ковчега с тялото на Учителя. Снеха Го от плещите си, положиха Го на земята, направихме молитва и пуснахме ковчега долу в гроба, да легне върху земята. Обаче капака не беше сложен. Тогава Гради слезе долу до краката на Учителя и стъпи на земята. Огледа се. Той бе хем голям и висок, хем тежък. А гробът беше изкопан широк и имаше място дори да се обиколи. Ние се бяхме постарали да бъде широк гроб, а не както обикновено ги копаят гробовете - тесни, та едвам може да се пусне ковчега. Поставихме капака, но той опираше на главата, защото тя беше поставена доста по високо. Затова подадоха пак капака навън на приятелите, извадиха поставената възглавница слама или сено ли беше, не си спомням и тогава отново поставиха капака. Защо беше поставена тази слама или сено не мога да кажа. Обикновено при починал човек под главата му се поставя възглавница пълна със слама. Тук приятелите бяха направили същото. След като поставиха капака на ковчега братята започнаха на Гради да му дават греди, които поставихме напреко в дупките, които бяхме приготвили за тях. Наместихме гредите в дупките. След това му подадоха дъските, които поставихме една до друга над гредите. Значи, ковчега с тялото на Учителя беше долу на земята. Между него и гредите и дъските под тях имаше празно пространство около половин метър до един метър. По едно време донесоха един пълен буркан със зехтин, в който имаше книга-хартия и на нея нещо беше написано като послание към човечеството. Това беше написано по идея на Славчо Печеников-Славянски. Аз го поставих до краката на тялото на Учителя. Тогава започнаха всички да хвърлят по бучка пръст според обичая. Но всички хвърляха към краката, а не към главата на ковчега. Хвърляха що хвърляха, натрупа се една камара земя. По едно време се чу някакво срутване. Всички се огледаха и изтръпнаха. Всички търсеха да стане някакво чудо. Искаше се на мнозина пред техните очи да се види как Учителят се въз- нася до Небесата. Учителят се беше възнесъл преди няколко дни и напуснал тялото си, а ние малките човеци трябваше да го погребем. Та Той се беше погрижил за това. Мен ме определи да копая гроба, на Боянчо, го подготви да Му направи ковчега, трети подготви, да знаят къде да бъде погребан. Той се беше погрижил за всичко приживе, а ние сега трябваше да го изпълним. После мнозина питаха защо е станало това срутване и дали е било срутване. Ами това беше срутване. Защото всички хвърляха пръст върху мястото на ковчега от кръста надолу към краката. А към главата и към гърдите никой не смееше да хвърля. Тази тежест натегна. А гробът беше хем дълбок, хем широк и се натрупа много пръст върху дъските и гредите, които трябваше да послушат като покров върху ковчега. И още нещо, което е също важно. Почвата беше песъклива и там където направихме дупки за гредите беше с жълт пясък. А като сложихме гредите в тези дупки, то пясъка не можа да издържи от тежестта, от голямата купчина земя. Това подсказа, че там е било някога дъно на море или речно дъно с хубав жълт пясък. Когато започнахме да копаем, ние изкопахме около половин метър земна пръста, а отдолу се показа пясък. Копаехме пясък и изхвърляхме пясък. Оформи се хубав дълбок и широк гроб. С това срутване на гроба какви ли не приказки се изприказваха. Говориха какви ли не неща. А никой не дойде да ме пита какво е положението. Да пита нас, Гради Минчев, Атанас Минчев, че и другите, които сме живи досега, та да им разкажем как са нещата. Ама те знаят много добре, че ние знаем как стоят нещата и каква е истината, но на тях им се иска да бъде другояче. Иска им се някакво чудо. Ние преминахме с Учителя цяла Школа. Видяхме как Словото Му се претворяваше в Сила и Живот. Та какво по-голямо чудо от това за нас, обикновените човеци на земята.

Ето моят рожден брат Гради Минчев също копа гроба. Отидете, разпитайте го и той ще ви каже как дори на четиридесетия ден пръстта върху гроба също е хлътнала. Ще хлътне, защото тежестта бе много голяма. Нали под дъските и гредите до ковчега на Учителя имаше най-малко метър разстояние. А тези греди поставени в онези дупки, изкопани в жълт пясък поддадоха и всичко слегна надолу. Ако знаех, че така ще се развият нещата никога няма да се съглася да се прави този гроб по славянски обичай.

От тук започнаха дни и години да се умува какво е било и какво е станало при погребението на тялото на Учителя. Ако не вярвате на мен и Гради, то вземете и се запознайте какво казва Учителя в Словото си. Човек да дойде на земята трябва да си намери баща и майка, за да му дадат тяло и да го родят. Учителят си имаше и баща - дядо поп Константин Дъновски, имаше си и майка - Добра. Той се ражда, идва с това тяло и трябва да си замине с това тяло. Тялото е взето от земята и се връща на земята. Такъв е редът. Друг ред няма. Възкръсва нетленното тяло. Възкръсва духовното тяло. Възкръсва Божественото тяло. Ето това го има и в Евангелието, казва го и апостол Павел, това го има и в Словото на Учителя. Учителят казва, че Възкресението се отнася за Божествената душа, възкръсва само Божествения Дух. За мен, гдето копах гроба на Учителя и гдето положихме ковчега му на земята и го погребахме има една Истина. А тя е следната: ние погребахме тялото на Учителя. Ние погребахме тленното Му тяло, което беше дошло от земята и трябваше да се върне на земята. Къде са телата на баща му и на майка му? Те са в земята. Ние погребахме тленното Му тяло. А Неговото нетленно, духовно, Божествено тяло си замина. Той се възнесе при самото си заминаване. За учениците на Школата остави Своето Слово. То е безсмъртно, защото то е живия хляб на Бога. Амин.

Обикновено когато тръгвах на работа аз всеки ден минавах покрай мястото, където бе положено тялото на Учителя. Заставах по една минута до гроба Му и след това, след като се настройвах и се зареждах психически, тръгвах на работа. Една сутрин ме посреща Иван Кисьов, а с него Галилей Величков и други някои братя. Казват ми: „Атанасе, почакай малко, днес е четиридесетия ден откак си замина Учителят. Сега Учителят ще възкръсне“. Аз разбира се не чаках да възкръсне, но минавах покрай тях и чувам хора, които тичат към мястото на Учителя понеже се чу шум от там. Затичах се и аз. Какво да видя? Гледам, че гроба беше потънал с едната си част. Беше потънала пръстта от едната страна на гроба. Защо бе станало това? Беше потънал ковчега от едната страна заедно с пръстта, която беше над него. Единия кол, върху който лежеше ковчега беше или паднал или беше се изместил или изгнил и се счупил от голямата тежест на пръстта, която тегнеше върху него. Когато копахме гроба на дъното на гроба нямаше влага, нито вода, но земята беше влажна. За мен колът беше поддал и дъските под тежестта на пръстта се бяха наклонили върху празното пространство, което беше над ковчега и това празно пространство беше на височина един метър. Ето, така стоят нещата. Но това стана на четиридесетия ден. Съвпадение ли беше това? Ако не беше ми казал Кисьов, че този ден бе четиридесетия ден аз нямаше да зная нищо. Но аз лично чух шума на този четиридесети ден, лично отидох и видях как пръста на гроба от едната страна на гроба беше се слегнала, подала навътре и беше потънала в онова празно пространство, което се намираше над ковчега. По-късно чух, че разправят, че този шум станал на трясък и че това било на самото погребение. Това не е вярно. Аз бях на погребението. Ние с Гради стояхме и спускахме ковчега. Даже там имаше хора, които стояха и спяха денонощно, за да го пазят и охраняват, да не се извърши посегателство върху гроба на Учителя и да не се получи онова, което е описано в Евангелието с гроба на Христа. Нали евреите отиват при Пилат и го измолват да постави стража на гроба на Христа да не би учениците да го откраднат и после да кажат, че е възкръснал. Тук също имаше такава охрана от братя и те го охраняваха до четиридесетия ден. Така че преди четиридесетия ден с гроба и около гроба на Учителя нищо не бе се случило. Него ден приятелите извършиха изравняването на гроба. Носеха се какви ли не слухове, че Учителят е възкръснал. Ако възкръсва, Духът възкръсва, но Духът като възкръсва не се вижда. Щом Учителят е допуснал да бъде заровен като всички хора, значи не иска да прави впечатление. Но аз съм напълно убеден, че ако се разрови гроба, да ме прости Бог, за това което изричам, защото е кощунство, но вътре кости ще има в гроба. След време, когато науката напредна ще има уреди, с които ще може да се види с тях какво има на два метра дълбочина. Днес с такива уреди търсят злато и метали под земята. Но утре ще има такива, които могат да заснемат, дали на два метра и половина има кости и онази бутилка, в която бе поставено Словото за следващото човечество.

Ето вече четиридесет и пет години аз чувам какви ли не неща. А всеки един може да вземе Евангелието и да прочете посланието на ап. Павел до Коринтяните гл.15 и сам да проумее как стоят нещата. А там пише, че се сее одушевено тяло, а възкръсва духовно тяло. Че плът и кръв не могат да наследят Божието Царство. Тленното се сее в тление, а възкръсва в нетление. Че смъртното се облича в безсмъртие и който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот. И че в когото е Божият Дух, той е Божи син. Това е написано от онзи, за когото небето е отворено и в когото е Христовия Дух. Това всеки може да прочете сам. А за учениците на Школата по този въпрос могат да прочетат в Словото на Учителя. А там е казано, че Възкресението се отнася за Божествения Дух.

Аз имах привилегията в един отрязък от земния си живот да целувам десницата на Великият Учител. А Великият Учител беше Всемировият Учител на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство, което присъствуваше между българите и славянството тук на Изгрева в София.