2. СПОМЕН ОТ СИНА МУ ПЕТЪР ВАТЕВ

Моят баща Никола Ватев, един от първите ученици на Учителя притежаваше голяма къща. На горния етаж имаше голям салон, който побираше стотина човека. Той беше ръководител на братството в Русе. В този салон ставаха събиранията в неделя и сряда. Салонът биваше винаги пълен.

Имаше обширен двор в дъното, на който беше построена беседка. Учителят ни гостува цял месец и в тази беседка изнасяше беседи на открито. Двора се изпълваше с посетители.

През това време баща ми направи снимка-портрет на Учителя, увеличен формат, поставена в специална картонена рамка в много екземпляри и снабди с тях братята, които пожелаха да я имат. Той поръча на златар да направи златни пентаграми-карфици, с които снабди пак тези, които пожелаха. И си ги забождаха на реверите на саката.

Имаше в Русе петима братя, от един баща, братя Маркови. Най-големият от тях Симеон, не им позволяваше да се женят, защото „духът" тъй му казвал. Те останаха неженени цял живот. Живееха заедно, имаха магазин. През първата световна война всички отидоха на фронта. Магазинът оставиха на баща им. След свършването на войната те се завърнаха и си обсебиха магазина. Баща ми си намери друг магазин. Братята Маркови посещаваха редовно неделните събрания и след това оставаха на обед у нас. Не зная защо моя баща беше приел тези хора и в своя нов магазин. След известно време те завладяха и него. Те бяха непочтени, тьрговци-егоисти, с вярата само лицемерска.

Имаше един съмишленик на баща ми Иван Явашев. Те решили да образуват комуна. Ето как Явашев беше собственик на чифлик от 300 декара - зеленчукова; ябълкова градина и лозя. Със средства от баща ми в чифлика се построява жилище с пет стаи. Поканват се млади братя да живеят там. Всички обработват земята и ползват общо доходите. Младите „братя" се оказаха пак братя Маркови. Дойде и синът на ръководителя на Казанлъшкото братство - Петър Камбуров и още двама други. Комуната бе създадена. За да има занимание и през зимния сезон поканен бе брат Рудолф Земен, който имаше собствено производство на килими в Казанлък. Той идва със съпругата си в Русе, но като видя, че комуната е вън от града, отказа се, като предложил аз да отида в Казанлък при него, за да ме обучи на своето производство. Аз отидох, работих при него и го изучих. Когато се завърнах в Русе научих, че Иван Явашев поради злополука починал. „Братята" Маркови използвайки липсата на собственика започнали да налагат свои интереси и завладели имота. Баща ми бе напуснал - това вече не е комуна. Моята сестра в разговор с Учителя Му е заговорила за действията на Маркови. А Учителят, отсичайки с ръка е казал: „С тях нищо не става".

Той, Учителят, както чух това от баща ми е дал средства да се закупи един съседен имот от 50 декара и е казал; „Сега Братството е тука". В това ново братство бяха поканени някои нови членове: Велико Марашлиев, Йордан Новаков, Георги Димитров и Георги Константинов и се заработи в хармония.

Учителят посети новото братство, което бе регистрирано официално в съда. Изработи се и устав. Играеше Паневритмия сутрин. Музиката изпълнявах аз. Бях срещнал една статия, в която баща загубил синът си, тъгува за него и на сън вижда синът си, който му дава скица на звънец привеждан в действие чрез личен магнетизъм и му казал: „Направи си този звънец сам и когато го чуеш да звъни, знай, че това съм аз при тебе. Съобщи това и който иска да си го направи сам." Аз. го бях направил този звънец по чертежа на статията. Показах го на Учителя и Той го одобри. И работеше.

Баща ми беше започнал да се занимава с отпечатването на беседите в Русе. Аз се занимавах с коректурите им и разпространението им в цялата страна, където имахме кръжоци. Една млада сестра пък обикаляше селата да ги продава.

За съжаление дойде 1944 г. Комунистите отчуждиха земята. Завладял я бе Ловно-рибарския съюз и я бе превърнал в стопанство за развъждане на фазани. От идеята за братски комунален живот и за идване Царството Божие на земята остана само стопанство за развъждане на фазани. А на членовете му бяха раздадени ловно-рибарски билети - едни да бъдат рибари, а други -ловци. Опорочението трябваше да има окончателна развръзка.