6. КЪМ СПОМЕНИТЕ И КОНТАКТИТЕ НА ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ С ПРИЯТЕЛИТЕ И БРАТСТВОТО В РУСЕ. МАРИЙКА МАРАШЛИЕВА

В местността „Свирчовица" са имали комуна най-напред анархистите, после комунистите и след това Бялото Братство. „Свирчовица" е на 7 км от Русе, а липнишката гора е на 10 - 12 км от Русе. И двете местности са източно от Русе.

Баща ми Велико Марашлиев е бил в комуната в Русе само в началото и то за кратко време. Забелязал нечестни работи. Ватев бил председател. Той имал трима сина и две дъщери, но неговите деца считали братския имот като да е на баща им, а в комуната трябва да бъдат крайно честни, за да успее общата работа и да бъде резултатна, затова баща ми се е оттеглил.

Според Колю Йорданов през 1935/36 г. Учителят изпраща брат Асен Райчев, пенсионер, бивш военен, счетоводител в Русе. По-късно Колко Йорданов и Йордан Андреев и тримата от София и след това Петър Арабаджиев от Варна. Тяхната задача била да контролират къде отиват приходите от стопанството. Братя Маркови, които работели братския имот не давали никакви приходи. Били изпратени от Учителя, а изгонени от братя Маркови.

Аз, Марийка, си спомням много добре, бях в трети прогимназиален клас, когато брат Райчев беше в Русе на „Свирчовица" и се беше разболял от неприятностите, които е имал с братя Маркови. Тогава на баща ми бяха дали от братството една голяма стая на „Свирчовица", където прекарвахме през лятото 2 - 3 години в голямата къща до къщата и работниците на брат Ватев. Тя е била използвана известно време за обор на конете, но майка ми я беше варосала и макар и пода да беше от пръст ние си сложихме едно голямо легло, маса и няколко стола, малко покъщнина и така там бяхме като на курорт. Въздухът тогава беше много чист, чудно хубава вода, най-хубавата вода - батмишка вода, идваше от Образцов чифлик - пивка и студена. Братя Маркови работеха градината (зеленчуковата) и ни продаваха хубав пресен зарзават. Баща ми имаше дюкян за платове в Русе и с колелото сутрин отиваше и вечер се връщаше от града. Тогава бяха ни дали от братството три декара място, на Иван Петров 5 декара, на Георги и Васил Константинови десетина декара и на Георги Димитров и Никола Ватев не зная колко декара земя. Стою Марков облагороди пръчки лозови, а раздадените места бяха обърнати два пъти с лопати и през пролетта бяха засети с лозя. Целта беше да се обработят местата и да не стоят празни обрасли с бурени. Тогава имаше евтина работна ръка от съседното село Липник, сега Николово и другото село Гагаля.

Като се разболя брат Райчев една вечер баща ми го покани на вечеря, защото при братя Маркови готвели като за здрави хора - лютичко, соленичко и т. н. След това брат Георги Димитров го взе в Русе в домът си и от там брат Райчев си отиде в София. Било е 1935/36 г. И докладвал на Учителя, че са го изгонили братя Маркови.

Освен за нас имаше и друга стая, която дадоха на семейството на Иван Петров, бащата на Магдалена, другарката на Стоян Димитров от Варна. Двете семейства летувахме известно време, но не си спомням колко. Над нашите стаи имаше други, хубави с дюшеме, в които се беше настанил Георги Димитров. Понеже той беше мебелист беше обзаведен много хубаво. Имаше спалня, столова и т. н.

Имам снимка от това време, направена пред братския салон в Русе, на която са фотографирани брат Райчев, Колю Йорданов, Йордан Андреев и брат Петър Арабаджиев с други братя и сестри от Русе. Имам и още две снимки с Колю Йорданов и Йордан Андреев с братя и сестри. Едната пред консервената работилница на брат Ватев, а другата при блатото (бента) до зеленчуковата градина на „Свирчовица".

Не може да се отрече заслугата на братя Маркови, че посрещаха най-любезно много приятели от братството, братя и сестри както и техни познати и приятели от света. На стопанството работеха брат Симеон и Стою Маркови с работници. Освен зеленчуковата градина и те бяха насадили лозя, които обработваха с работници и чираци.

Не ми е известно, че Учителят не е бил съгласен Петър Филипов да живее в София. Но Петър отиде в София някъде към 1949/50 г. След 9.IX.1944 г. когато забраниха частната търговия Петър беше известно време в администрацията на „Хоремаг", а брат му Ною влезе да работи в производството на сладкарския комбинат. Като работеше в администрацията, Петър уреди 20 сладкарници в Русе и беше добре поставен като уредник. Но когато определиха за сладкарниците почивен ден в сряда вместо неделя, той не искаше да се подчини. Той настояваше да бъде свободен неделен ден, но хората в ръководството им се амбицираха и го уволниха дисциплинарно. Доколкото си спомням това беше в края на пролетта през 1948/49 г. През лятото той отиде на Рила и след като слезе в София беше известно време на палатка у брат Стефан Стоев, после при Гради Минчев. При брат Гради фактически нямаше място, но последния поставил над своето легло друго - второ, където бе спял Петър. Спомням си, че брат Петър казваше, че от тая деликатна работа в сладкарството той преминал на първо време в София на работа като изкопчия. Ръцете му загрубели, имал мазоли от тежката физическа работа. Било му тежко, трудно.

Братството в Русе изгуби, мога да кажа, най-ценния брат, който беше като стожер при русенци. В София той не можеше да работи друго освен тежък физически труд. Такива бяха законите. Софийско жителство даваха само на комунисти, а на другите, особено на хората от братството, жителство не се даваше. Известно време той живя в бараката на Гена Папазова. Тази барака й беше предоставена като агроном и научен работник. Понеже бараката беше до къщата на брат Антов, последният искаше да го изгони от там и брат Петър води дълго време дела с помощта на брат Богомил Малджиев. След като получи жителство софийско Петър си купи място от Васил Славов, който беше осъден след 9.IX.1944 г. и лежа в затвора във връзка с Трайчо Костов. Славов след като беше осъден, имаше да дължи на държавата и съпругата му продаде част от дворното място, за да посрещне задължението към държавата.

Нека не се забравя, че Петър отиде в София да живее след заминаването на Учителя около 1949/50 г. Когато беше заведено делото през 1957/58 г. срещу Борис Николов и Жечо Панайотов, Петър работеше при Гради срещу радиото в „Градини и паркове". Там изработваха фонтанки за градините както и други работи. Трябваше да се ходи по адвокати във връзка с делото срещу братството и брат Петър тичаше във връзка с тия работи със сестра Мария Тодорова. Веднъж, когато бях в София той ме извика и с него ходихме при адвоката д-р Георгиев във връзка с делото на брат Борис. Петър придружаваше сестра Мария Тодорова, когато брат Борис беше в затвора. Той, брат Борис беше много труден за храната. Имаше болки в стомаха и накрая се наложи да му направят операция от язва и да му съкратят стомаха.

Веднъж и аз съпроводих сестра Мария до централния затвор, където лежеше брат Борис. Бях в София по някакъв повод.

През последните години преди заминаването на Учителя, Петър след като беше ходил в София беше чул от Учителя, че казал да се закупят всички места на Изгрева до жп линията. От тогава нататък аз имах желание да закупим някакъв имот на Изгрева, за което настоявах пред близките си. Баща ми си беше заминал през 1947 г. на 12.VII. По настояване на брат Петър ние си бяхме направили подялба и не мина месец и излезе закона за едрата градска собственост. Благодарение на това, че се бяхме поделили не ни засегна закона за едрата градска собственост. След това на 12.XII.1951 г. купих със свако си (съпругът на леля ми) къщата, която имахме до 1978 г. на Изгрева от наследниците на брат Матей Калудов. На 4.VIII.1978 г. бях преместена в оборотно жилище в „Люлин".

Брат Петър си купи мястото на Изгрева през 1950 г. Възможно е, докато е бил жив Учителя да не му е позволявал да идва да живее в София, но за това нещо никога не съм чувала. Тоя въпрос изниква за мене едва сега през 1990 г. Затова не съм склонна да твърдя, че Учителят бил казал това. Това обаче с положителност може да знае брат Илия Узунов или друг.

Брат Петър си е чупил крака само веднъж, но счупването беше лошо и понеже не му сложиха гипс, кракът му остана по-къс и с течение на времето той куцаше все повече. При операцията, която му направиха му бяха срязани или може би при счупването сухожилия, което след време се отрази много зле на крака му. Кръвообращението не ставаше правилно. Той упражняваше счупения крак, нарочно копаеше с него като натискаше лопатата като смяташе, че по такъв начин го раздвижва. Понеже не ставаше правилно оросяване, накрая кракът започна да го боли.

За вещите, които бяха дали на съхранение при него той казваше: „Те ги донесоха. Аз не съм настоявал за това". Считам, че това е станало да ги носят при него, защото имаше голям таван, който беше празен, но хубав. Доколкото зная вещите и дрехите на Учителя са предадени на братството от неговия племенник. Ако последният е задържал нещо, то той ще си отговаря за това. Аз съм лично почиствала и изтърсвала дрехите на Учителя. Виждала съм хубавият юрган, за който споменава Георги Йорданов. За сведение Учителят не го е ползвал и той беше съвършено нов. Имаше и едно хубаво бяло вълнено одеало, както и възглавница. На тавана при брат Петър имаше голям сандък с юргани и др. вещи, може да е имало и дюшек, но там не съм гледала и претърсвала. Там имаше и завивки и други работи за Рила. Освен това при брат Петър имаше на леглата в едната стая дюшеци. Повече не зная. Имаше костюми, пардесю, гардероб, скрин, един сандък с чинии и други прибори, който не е бил отварян докато съм отивала в неговата къща. Какво е предал племенникът на Петър на братството също не ми е известно. Зная, че Борис Николов бил подарил някакъв специален камертон от Учителя на сина на Мара Славова.

Обиски са правени на Петър, обаче той не е бил интерниран. Възможно е да са го заплашвали, че ще го интернират. Дори съм си мислила, което съм споделяла с някои близки хора, че има нещо загадъчно, нещо тъмно при неговото заболяване напоследък, защото той беше много здрав и силен. Петър отиде при брат си в с. Миндя, В. Търновско на 10.VII.1983 г., където брат му Ною имаше имот. Преди да тръгне, той ме помоли „да не го оставям сам". През 1976 г. леля ми беше починала, свако ми беше починал още през 1962 г. През 1978 г. ме бяха извадили от жилището ми и бях изпратена в оборотно жилище в ж. к. „Люлин". Аз пък прекарвах повече от времето при една наша сестра Донка Проданова на Изгрева. Тя беше сама и беше болна. Тъй че не съставляваше нещо много трудно да тръгна с него след като виждах, че той не е добре. За колко време отивам и аз не знаех. Набързо се приготвихме и тръгнахме за с. Миндя, от време на време отивахме в Русе, имаше автобус. След като се влоши състоянието на Петър, а условията на село не бяха добри особено през зимата за него, ние останахме в Русе, където той почина на 20.IV.1984 г.

Последният член от братя Маркови - Йордан си замина през 1984 г. на 18 февруари. Така завърши историята с това семейство.