7. СБОГУВАНЕ

След това през октомври, ноември 1944 г. вече мъжът ми беше търговски пътник и пътуваше из градовете и отишъл на Изгрева и казали братята и сестрите, че Учителят нещо не се чувства добре. „Ако можеш, брат, лимони да намериш." Те лимони не се намираха тогава. И той от Варна, от тук, от там, къде ходи, намерил и вземал лимони. А на 27.XII.1944 г. когато Учителят е починал, ние се събрахме, защото казаха, че не е добре Учителят, събрахме се в Ямбол, да правим молитва вечер. Пристига мъжът ми и казва, че вземал лимони и утре да отида аз да ги занеса, защото той нямал път към София. В това време идва една сестра с телеграма и казва: „Вижте, един брат ми пише телеграма, такова е съдържанието и: „Който иска да види Учителя, да дойде!" Само толкоз. Нито, че си е заминал Учителят, нито нищо. Само който иска да види Учителя, да дойде, И ние, нали вече си казахме, сутринта, който ще отива, на гарата ще се чакаме. А то беше такава поледица, такова студено време. И сутринта тръгнахме и вземахме файтон, защото не се върви. И отидох аз на гарата и гледам една сестра Минка, тя взима билет и аз й давам 50 лв.: „Минке, вземи ми билет". Качихме се, цял ден пътувахме с тоя влак. В купето, в което пътувахме се говори много лошо за Учителя. Те не знаят още, че е починал Учителят. И там, ние все мълчим, търпим, какво да правим, преглъщаме горчиви хапове и като отидохме в Казичене, спря влака. Един човек благороден от купето така насреща ни седяха мъж и жена, излезе да си купи вестник и като се върна и така разтвори вестника, че жена му каза: „Борисе, Дънов умрял! Пише там във вестника". И той прочете и ний вече нямаме сили да стоим там, излязохме в коридора и на прозореца плакахме и ридахме: „Минке, ти вярваш ли, че Учителят ще умре? Той ще възкръсне." И нали както да е отидохме на Изгрева и стояхме там докато направят постъпки за погребението на

Изгрева. Трябва да се разреши от Георги Димитров за погребението на Учителя. Дойдоха много хора. Имаше поклонение от сряда до неделя.

И беше много сърцераздирателно. Идваха еврейски равини, идваха почти всички евангелистки пастири, идваха всички духовници да Му се покланят, само там нашите свещеници не дойдоха. Те го бяха отлъчили" от църквата преди десетилетия.

Ама аз като Го видях положен на легло, помислих: Нашите хора са луди, що са Го турили в тоя салон. Той, Учителят няма никъде нещо изкривено, лежи като светия. Той ще възкръсне, защо са Го турили на тоя студ тука?

И след това вече, когато дойдоха да свирят в неделя сутринта дойде и брат Асен с арфата, там бе сестра Мария Златева, а Катя Грива пееше и като свириха три ябълки паднаха от фруктиерата, която беше на масата до краката на Учителя. Имаше една маса с жито и една маса с ябълки. И една наша сестра от Ямбол - ясновидка, казваше се Ефтимия Бъчварова, възрастна стара жена, тя видяла, че от устата на Учителя излязла някаква струя и духнала трите ябълки и те милите си казали: „Учителят пак ни черпи". Защото винаги ги черпел.

Свириха много хубаво, беше много тържествено, сърцераздирателно. Когато изнесоха Учителя, то ръководителите Го изнесоха и гледам хора по дърветата. Те бяха заскрежени, студено беше, много студено, а те се качваха там да снимат журналистите. Та не знам от наши ли бяха, чужди ли бяха, не ги знам какви бяха, важно е, че се катереха по боровете да правят снимки. И тогава слънцето се показа през тоя такъв мразовит, студен ден и всичко бе заскрежено. И облачно беше така. Слънцето се показа. И нататък вече те го поставиха в гроба и го засипаха c пръст.