20. СВЕТОСЛАВ ГЕОРГИЕВ ПЕЧЕНИКОВ (СЛАВЯНСКИ)

Той е роден в Станимъка, сега Асеновград през 1908 г. През 1915 г. сме се преместили и по- късно живели в Гюмюрджина, която тогава беше българска. Знаем за Славчо там, че е обичал да се качва на покрива на къщата по една смокиня и да взема от там яйцата от гнездата на птиците. Друго не си спомняме специално за него. През 1918 г. цялото семейство се отправя с камион и най-необходимите вещи на път към София поради настъпването на гърците в Гюмюрджина. Баща ни е заключил къщата и така сме напуснали моя роден град на път към Кюстендил, където баща ми е продължил службата си като телеграфо-пощенски чиновник. В 1924 г. сме напуснали Кюстендил на път за София, където се установяваме да живеем в село Княжево. Тогава Славчо беше вече гимназист във II мъжка гимназия. Като гимназист той е участвувал в организацията на скаутите по това време. По-късно заедно с Крум Въжаров, с когото бяха неразделни приятели образуваха Християнско дружество и го ръководеха в едно читалище, в което се събираха много младежи. Живеехме в една хубава къща в Княжево зад реката. Къщата имаше хубава веранда с лозница. Когато една нощ седял на верандата Славчо се замислил за извънземни неща и започнал силно да се моли да му се даде възможност да провери има ли задгробен живот. Тъй като се молил призовавайки някои, изведнъж от към прозореца влиза нещо като пара, което постепенно почва да се оформя като човешка фигура. Той започнал да се тресе, дали от страх или от някакво излъчване не знам, но се уплашил, замахнал с ръце и извикал: „Неща, неща, върви си, изчезва" и появилото се изчезнало.

Понякога идваше на гости у дома моят вуйчо, брат на майка ми, който е бил гимназиален учител в Делиорман и в Русе по френски и български език. И те, вуйчо ми, брат ми и Крум Въжаров, който също беше у дома решили да правят сеанс и да викат духовете на близки заминали за оня свят. На една кръгла дъска написаха азбуката с ясни букви. Тримата държаха една заострена пръчка над дъската и със затворени очи се молеха. Пръчката, която те тримата леко държаха започна да се движи над дъската с буквите и по тоя начин се получаваха думи и изречения, които голямата ми сестра Сашка записваше в една тетрадка. Яви се духът на майка ми, която беше починала 1918 г. в Гюмюрджина и която каза за всеки от нас по нещо. Специално за Славчо каза да не взима яйцата от гнездата на птичките. По-късно от Княжево се преместихме да живеем някъде към Павлово. Там имахме голяма градина с дървета. Славчо обичаше много птици и животни. Беше си отгледал едно соколче, което беше вързано с верижка на един клон и пред него имаше дъска за храната. Славчо режеше парченца месо и даваше на соколчето, което лакомо ядеше. Щом свирнеше с една свирчица, соколчето кацваше на рамото му. Много време той се занимаваше с него да го обучава. За учудване имаше и едно малко лъвче, за което не знаем от къде го беше взел и което спеше в едно малко сандъче. Славчо също се грижеше за него. Но когато лъвчето поотрасна и започна да ръмжи, баща ми го отпрати към Зоологическата градина и така се освободихме от лъвчето. По-късно се преместихме в самото Павлово в съседство с приятел на баща ни - Ради В. Радев, който е бил пръв кмет на София. Радев и баща ми на младини са обикаляли цяла България с велосипеди. Друг наш съсед беше Крум Въжаров, който живееше с родителите си. Баща му на Крум бил професор по физика.

Като приятели сьс Славчо, Крум беше всеки ден у дома и често ходеха на екскурзии, бяха въздържатели и вегетарианци. Те често философствуваха по отвлечени науки. След Павлово се преместихме в София към Подуяне. Един велики петък, сестра ми правеше козунаци, по всяка вероятност през 1928 г., земята се затресе Това бе в годината на голямото земетресение в Чирпан и Пловдив. По това време баща ми беше в Цариград. Научил, че България е пострадала и веднага получихме от него телеграма, на която отговорихме веднага, че сме живи и здрави. След това се преместихме на другия край на София на ул. „Скобелев". Славчо беше завършил гимназия и беше започнал работа на един циклостил на ул. „Клементина" 11. Около 1929 г. той се премести на Изгрева, където беше селището на общество „Бяло Братство" и там остана. Направил си къщичка под поляната, където играели гимнастики изгревяни до къщата на Борис Николов. Помня добре, че баща ми се ядосваше, че Славчо е станал „дъновист", както наричаха последователите на Учителя Петър Дънов, но брат ми не се поддаде на внушенията на баща ми и пое новия път, на който го учеше Учителя. Славчо вземаше дейно участие при организиране летуването на изгревяни на Рила. Той уговаряше превоза на багажа, продуктите и палатките с камиони, както и с конете на брат Янко от Дупница. Също така организираше и обратния път до Изгрева. Вземаше живо участие при устрояване на лагера. Поддържаше постоянна връзка с Учителя и по Негово нареждане изпълняваше много задачи.

Славчо имаше едно решение да не се задомява, за да може да бъде всецяло отдаден на братските нужди, но в началото на 1934 г. той се ожени за агрономката Люба Андреева, която беше също отдадена на Учението на Учителя. Трябва да спомена, че още преди женитбата си брат ми беше получил една криза от апендисит, за която лекарите констатирали, че е гноен и че веднага трябва да се оперира, но сестра Елена Каназирева, която беше у дома в момента отиде при Учителя, който нареди да му се направят няколко млечни компреса, след което всичко премина и не се повтори повече. Това не беше единствения случай, при който Учителят лекува.

След женитбата си Славчо започна издаването на библиотека „Безсмъртни мисли". Кантората и печатницата му бяха на ул. „Гурко" 22. Понеже тази библиотека работеше за Славянството той реше да промени името си от Печеников на Славянски. И до ден днешен двете му дъщери му носят името Славянски, а не Печеникови. При бомбардировките над София падна бомба на ул. „Гурко" 22 и унищожи всичко. Остана онова, което е отпечатал.

Пропуснахме да кажем, че Славчо имаше една лека кола „ДКВ", с която често пъти е возил Учителя и други братя и сестри. През летния сезон той с тая кола е пренасял ягоди, за да снабдява вегетарианския ресторант на ул. „Граф Игнатиев" от мястото си на ул. „Жолио Кюри", където имаше голяма градина засята с ягоди и касис. В тая градина много братя и сестри намираха работа през сезона на ягодите и касиса.

На това същото място Славчо построи една много солидна къща с много широки бетонни основи с перспектива на това място да се издигне и втори етаж за един бъдещ дом на Братството, но поради неговото заболяване това не можа да се осъществи и също поради встъпването му във втори брак с Христина Милчева. В този дом двамата живяха доста време, тук той приемаше много гости, съмишленици и такива, които се интересуваха от Учението на Учителя.

Двете дъщери на Славчо от първия му брак - Людмила и Боряна завършиха Софийската консерватория. Едната - Людмила - цигулка, а Боряна - пиано. След смъртта на майка си те заминаха за чужбина. Боряна в Швейцария, а Людмила в Германия, където живеят и до днес.

Чрез издателство „Безсмъртни мисли" Славчо стана популярен в много държави в Европа.

Написала Надка Кьосева

Напечатала Марийка Марашлиева

София, 12 май 1993 г.