19. ДЕЦАТА ИДВАТ

Тук на ул. „Мосул" 30 живяхме една година и вместо да се приберем на „Цар Самуил" 107 където сме сега, ние намерихме друга квартира пак на „Цар Самуил", само че от другата страна на реката. Една попска хазайка. И тук бяхме една година. Майката на Жоро беше много добра и ние много се обичахме с нея. Ние ходехме често у тях в неделя, когато ходехме на Витоша. Връщаме се при нея, а тя приготвила пържени картофки и супи, както ние си знаехме и салати, така че в неделя винаги бяхме у тях. И тя само ни казваше: „Влезнете, чедо, в банята да се изкъпете!" Пък аз никога не съм се къпала с него и никога не съм влезнала в банята с него. Така че никога не успях да й угодя. Бях много притеснителна и никога не можех да си представя, че мога да влезна с него в банята. А тя се чудеше. Те имаха други разбирания за тези неща. Тя имаше обичай в събота да си приготви всичко за неделя и в неделя да ходи на черква. В 10 часа бяха винаги на „Солунска" в евангелската черква. Ние по-рядко ходехме там, защото си предпочитахме Изгрева. Баща му не се сърдеше. Беше доволен, че и там е религиозно общество и се говори за Бога и Христа и беше щастлив, че не сме в света, а сме при Бога. През 1938 г, накрая свекърва ми се разболя и постъпи в болницата при д-р Темелков. Всеки ден свекъра ходеше при нея и я хранеше като дете. Аз бях през 1939 г. бременна и много исках Жоро да й каже, за да се зарадва, че булката ще има вече бебе. Но той казваше, нека да мине поне три месеца, че тогава. Така тя си отиде без да разбере, че ще има внук. А детето се роди мъртво. (Това беше преди Гриша.) Не знам каква беля стана, не се движеше, но добре, че не й казахме.

Ние вече се бяхме прибрали на ул. „Самуил" 107 и свекъра постоянно ни казваше, да отидем при него да живеем в първата къща, а Жоро му казваше: „Не, ти ще дойдеш при нас".

Малко по-късно моят баща беше дошъл у нас на гости и понеже беше диабетик казваше ми, че след една сватба, на която е присъствувал е ял повечко от колкото трябва и му се явиха на гърба циреи, които бяха много опасни и толкова опасни са били, че когато извиках лекар, той каза: „Това е едно гнездо от оси, веднага трябва да го заведете в болница". И той постъпи в болница. Аз не можех да отида там, защото Гриша беше една годинка и нямаше на кого да го оставя. Жоро ходеше при него. Добрия Жоро, за всичко се грижеше той. И дядо Гиго, бащата на Жоро толкова се радваше на Гриша, който се роди на 15.III.1942 г., че ми купи и шевна машина. Жоро ми взе златни пръстени със сапфири, които после загубих. Забравих да кажа, че когато се върнахме тука на „Цар Самуил" Жоро отиде запас, войник в с. Раднево и аз му ходих на гости, а вкъщи бяха братята му Дино и Колю, в тяхната стая, а аз шетах и им готвех. Идваше Петър на гости от Гевгели - Струмица, водеха ме по гости, за да не бъда сама и изобщо много добре се грижеха са мене. Бяхме отишли на гости и в това време дошъл Жоро в отпуска за един ден и си заминал понеже мене ме няма вкъщи. Да дойде от толкова далече и да не ме завари вкъщи. Но при мене спеше Пупито, на сестра му малката Калина, така че аз не бях сама. После Ленито, другата дъщеря на сестра му, понеже й се беше счупил крака, пак беше при мене и беше при мене още и Рут майката. А после дойде и тати - свекър ми у нас. Но беше трагедия. Ние имахме тогава печка с въглища, печката пушеше, не можехме да го нахраним както си е свикнал с топлина. Той можа да види и Еми, вторият ми син и му се радваше. А Колюви, другия брат на Жоро имаше вече син Любчо и Жоро направи много снимки на всичките, които бяха около нас. Правеше снимки при всички случаи, при празници, когато къпехме бебетата, на коледни елхи и всякакви случаи и всичко беше филмирано и в снимки. Когато беше Гриша малък, Жоро имаше мотор и с него сме ходили къде ли не. Аз държах и детето си на коленете си и всички ми се караха: „Детето, детето, как може да ходите така с мотор и с детето в ръце", но слава Богу нищо не се случи, защото той много добре умееше да кара.

Когато Гриша беше на една година поканихме целия род на гости вкъщи и Жоро прави много снимки и много филми, всякакви филми прожектираше и правеше. И това беше една голяма радост за нас и ние забавлявахме гостите добре и те помнеха това до някое си време, за нашето хубаво посрещане. Но въпреки това, че не бяхме уредени много добре, все пак Жоро с много труд и аз от време на време работех по-късно и успяхме да отгледаме Гриша и Еми като ученици, войници. Гриша взе висше образование, а Еми не можа, защото замина вън от България.

Забравих да кажа, че преди да се роди Гриша имаше един случай, когато аз бях бременна и бях в 8-мия месец. Бяхме на Изгрева. Аз бях на преглед при проф. Иванов. Но когато бяхме на Изгрева тази неделя ми започнаха болките. Срам, не срам, отидох при Учителя и Му казах, че съм в осмия месец и че имам болки, а Той ми рече: „Рекох, бързо тръгвайте за града! Бъдете здрави! Бъдете спокойна! Вие да сте здрава!" и вдигна ръката си над мене. Хукнахме ние. С нас беше Кирчо-лъвчето. И ние тръгнахме веднага по шосето надолу към моя професор. Той каза тогава, че такъв един случай на нормално раждане не му се е случвал. Детето се роди мъртво, но раждането беше леко и нормално.

Това беше преди да се роди Гриша. През 1942 г. когато дойде време да се роди Гриша, отидох при проф. Иванов, който работеше тогава в еврейската поликлиника на „Позитано". Жоро си беше облякъл бяла престилка и искаше да влезе, но аз в паника отрекох неговото присъствие и казах на професора, че дума да не става той да присъствува на такова нещо. „Дума да не става, вънка да седи! " И тогава не дадох нито звук при раждането. А той ме пляскаше по лицето и казваше: „Викнете! Викайте! Освободете се!. Но аз ни дума не продумах и се чу само когато детето изплака. Жоро казваше: „Нека дойде детето живо и здраво, няма значение дали ще е момиче или момче". Но когато чу, че е син, като хукна да праща телеграми по Македония.

Едва бяха изминали трите дни и нали той трябваше да го запише, но не искаше да го запише на баща си, защото щели да му викат Гиго. Казвам му, няма да му викаме Гиго, ще му викаме Гриша. И най-после на третия ден, той го записа Григор. Тогава всичко беше приготвено. През Гришово време като дете, имаше всичко преди войната. Такива бяха времената, няколко месеца бяхме на спокойствие, на въздух. Ходихме през лятото в Княжево под гората и после като се прибрахме, детето беше здраво. Но до четири месеца все плачеше нощно време. Повикахме д-р Мишелан, който беше детски лекар и той каза, че малко му е млякото и му добави кисело мляко с разни оризови води и бебето млъкна и започна да наддава. Роди се 3,500 кг, русичко, с хубави очи, игривичко и му правехме елхи и снимки, и филми и всичко беше наред.

А преди Гриша да дойде едно лято с баща му бяхме на Юндола на едно летуване. Бяхме в едно бунгало с масичка отпред и пиехме и ядяхме овче мляко. И веднъж при обиколка видяхме едно място, което имаше южно изложение и три големи бора в средата. На юг се виждаше Пирин. Така ни хареса и пожелах да бъде наше. Веднага Жоро отиде да търси стопанина на това място и го намери. Уговори с него и го купи. Имаме нотариален акт за мястото на Юндола. Значи това беше място чудесно и беше наше. Сега когато Гриша беше между три и четири години отидохме на Юндола едно лято. Всичко беше цъфнало. Едни маргарити по поляните бяха обсипани, хубави снимки с кинокамера бяха направени от Пилю и Гриша между трите бора на мястото, което вече го имахме. Но след време, защото не можехме вече да ползуваме това място, ние продадохме полека-лека мястото на един братовчед от Самоков. Ходихме по-късно с Жоро на Юндола, но не можахме да открием след това нашето място. Минахме да починем до една малка виличка и из един път дойде един бял кон при нас, беше чисто бял и дойде до Жоро и ако нямаше мухи около този кон, право да ви кажа бих помислила, че това не е кон, а видение дошло отнякъде, от друго място. Знаеш ли какво нещо беше? Идва изведнъж един бял кон, до Жоро застава и седи и гледа. И както дойде, така спокойно си отиде към гората. Какво беше това нещо не знам.

Гриша беше около шест годишен когато започна уроци по пиано. Жоро пък за един мой рожден ден ми направи огромен подарък - взе ми пиано. Пиано - голямо, хубаво, с много хубав тон. И шест души го изкачиха през балкона с греди, защото стълбата ни беше тясна. Той не можеше нищо да ми откаже. Такъв кавалер беше. Може би мислеше, че ще свиря, но нямаше време вече за това. И наистина Гриша и по-късно не иска да продължи да свири.

Забравих да кажа, че по време на бомбардировките изгревяни с Учителя се евакуираха в Мърчаево и ние с нашето пиано отидохме в една голяма стая и семейството на девер ми бяха също там в една къща срещу нас. Празничен ден ходехме при Учителя и те слагаха там, на двора маси у брат Темелко и там се хранехме. Зад къщата на брат Темелко имаше едно изворче с водата, на което си миехме очите и то беше лековито.

Един ден идва свекър ми и ме запита къде има ключ, т. е. чекмедже с ключ. Аз не знаех защо пита това нещо. Казах му, че ние нямаме ключове. Той ми каза, да направим на нощното долапче ключ и тогава направихме и той донесе тогава една кутия, в която имаше три реда жълтици, големи. Кутията беше за вилици и лъжици. Той каза: „Това нещо ще седи тук. Заключвай си, но нека седи ключът у вас". Жоро се чудеше защо е донесъл това нещо у нас, а не го държи у него си. Но скоро след това съобщиха за някаква блокада. Може би търсеха оръжие. И Жоро ми каза: „Кажи на баща ми да си вземе жълтиците, защото не искам да дойдат и да намерят у мене такова нещо". Казах това нещо на дядо Гиго, а той ме погледна през очилата, гледа ме дълго време и после каза: „Той ли ти каза това?" Викам: „Да, Жоро ми каза да вземеш жълтиците, защото не иска тука да заварят нещо". Той ме гледа доста дълго време и накрая си взе жълтиците и от тогава тези жълтици не се видяха къде отидоха.

През 1946 г. на 16 септември, в понеделник към 9 часа се яви на тоя свят и Еми, другият ми син. Той се роди в стария майчин дом. Беше 3.400 кг, чернооко, хубаво момченце. Ето, че Гриша имаше вече братче, но по това време нямаше нищо по пазарите. Беше направо една мизерия вкъщи. Затова е запомнил това нямане.

Когато Гриша беше около три годинки, бяхме веднъж на Изгрева до елипсата пред поляната. Учителят беше там, ние бяхме с Гриша горе. Учителят отиде при Гриша, погали го по главичката и каза нещо, което не помня. Аз и преди това бях чела нещо за мъките на житното зърно докато стигне до хляба, помня го, но не помня думите, които Учителят ми каза за Гриша.

Водихме Гриша на Рила, пак с мотора. А той беше на коляното ми, но толкова умело татко му ни вози, не нищо не се е случило с нас. Веднъж с мотора бяхме в Говедарци и с раница на гърба, а валеше дъжд и пак се прибрахме съвсем нормално. Произвеждам моя другар - майстор мото-шофьор.

И на Гриша, и на Еми съм правила дневник и там има много смехории, но сега не ми идват на ума. При бомбардировките Гриша беше на 2 - 3 години и при сирените и пукането, което се чуваше той се завираше веднага под кревата и само краката му се виждаха от края. Ние бяхме евакуирани тогава. Гриша беше тогава на 4 годинки и се радваше много на малкото си братче, но малко ревнуваше, че вниманието на околните е обърнато повече към малкото бебе. Той се чувствуваше изоставен и казваше: „Аз ше го боцкам!" Пропуснах да кажа, че когато Гриша беше малък всеки ден го водех с количката на разходка в Борисовата градина, сега Парка на свободата при розичките и там си играеше и там си играеше много добре с пясъка. А когато Еми дойде нямаше време да се ходи до Борисовата градина и го водех в градинките, които бяха около нас. Изгрева вече го позабравихме. Гриша е кърмен до 4 месеца, като след това до година и половина съм добавяла и друга храна, а Еми съм го кърмила до година и половина и даже вече беше проходил, когато идваше да цока млекце. Хубаво бебе беше, но сега когато е вече голям и е патил и доста е преживял, няма хубави спомени от детството си. Когато Емил беше още на 3 - 4 години на един Петровден, дядко му, Гриша и татко му с него на рамената и аз бяхме горе на Изгрева. Времето беше чудно. Чисто и ясно небе. Много народ беше дошъл от провинцията и масите бяха препълнени. Настроението на всички беше особено извисено. Като че ли имаше някакво висше присъствие и всички го чувствуваха. Ето такива моменти колко е желателно да бъдат постоянни и как тогава хората се чувствуват като че са от едно семейство. Духът беше на много, много високо ниво. Значи, има моменти, когато хората могат да бъдат добри и да бъдат наистина от едно семейство. И висшето присъствие винаги може да бъде с нас. Но защо земните противоречия ни пречат, за да бъдем винаги такива, каквито Учителят ни иска да бъдем. Будни, добри и възвишени. Три бели гълъба се въртяха над масите, това няма никога да го забравя. Едно незабравимо чувство на благост, радост и усмивки беше тогава, И това общо чувство като че ли беше само един път, тогава на Петровден. Неповторимо преживяване. Такова, каквото би трябвало да бъде постоянно, но то беше само един път. Тогава може да се мисли, че невъзможното може да бъде възможно и нереалното да бъде реално. Но ние сме такива слабаци, безволеви същества, особено аз и от най- висшето състояние мога да попадна в най-критично или недостойно за мислите на човека - ревниво, подозрително, недостойни качества и прояви. Винаги съм си правила самокритика, но като че ли не мога да надживея тези слабости, особено, когато бях на млади години, когато трябваше да дам вяра, обич и достойно държане на моя хубав, мъдър, положителен и благороден човек. А представете си, през времето на най-младите ми години, че няма такъв свят човек когото да харесвам и че само най-съвършения може да бъде мой другар и само с най-съвършения мога да бъда близка и да дружа завинаги. Значи, аз съм била толкова слаба, неука и нестабилна във вярата си, за да се поддам на недобрите, онези другите, да изменя на мислите си и на съвършенството, за което мечтаех и да стана една дребнава, ревнива и неспокойна личност. И може би за това ще ми се дадат за урок много страдания. Много уроци, с които трябва да се справя. Така децата растяха в семейни радости, празници, несгоди и хубави и лоши времена. Татко им постоянно правеше снимки и филми и останаха много документални албуми и филми и кинофилми и отделни снимки, които почти всичките ни взеха от Държавна сигурност при две-три посещения. Взеха ни също и беседи и астрологическите материали на Гриша, не върнаха нищо, въпреки писмата, които Гриша изпрати до милицията. Такава бе епохата след 1945 - 1990 г. И сега нямаме почти нищо. Имахме, а сега нямаме. А защо? Отговорете си сами.