14. ЗЛАТНАТА ХАЛКА

През 1956 г. нашият съсед, полковник Дочо Маринов Дочев беше закупил някаква стара постройка. Той живееше под нашето място, в съседство с брат Бошков, Брат Бошков имаше имот срещу нас от другата страна на улицата и съседа Дочо. Беше закупил тоя имот - стара кооперация и си строяха нова кооперация на Изгрева - малка кооперация между блока на Благовест Жеков и тоя на д-р Благовест Тошев. Дочо беше вънка, подреждаше старите материали - тухли, почистваше ги и ги нареждаше, а брат Бошков беше в имота си, копаеше, щеше да сее лук, чесън. Татко и той беше на оградата, нещо правеше. И брат Бошков вика: „Иванчо, отивам на Цариградското. Ще отида да си купя пирони за оградата". А татко му казва: „Брат Бошков, като отивате, вземете ми един вестник". И брат Бошков му казва: „За да не забравя, ще си преместя халката". Извади си халката от пръста да я сложи на друг пръст. Какво стана после не знаем. Но брат Бошков отива на Цариградското шосе да си купи пирони. Купува си пирони и вестник за татко и на връщане казва на татко: „Иванчо, знаеш ли, че съм си загубил халката!" Татко казал: „Ами ти не я ли сложи на пръста си?" „Няма я, вика. - Ако е на пръста ми, ще стои, няма я. Къде съм я изтървал, не помня!" И много угрижен започват двамата да търсят там където са били. Търсят, ровят. Баща ми беше много сърцат човек. На някого да се загуби нещо или да стане заранта и да бъде виновен, той не може, сън не го хваща. Не може да се успокои. И започва татко. Става рано и до късни нощи все рови там и все търси. И как се случи, то беше ранна пролет. Есента, на 25.IX.1956 г. татко си замина за другия свят. И разбира се, ние умъчнени, майка ми най-много. Майка ми не можеше да се утеши. И брат Петър Шишков, нашия съсед - морски офицер идваше така, да й разправя разни работи на мама, да я разтушава. Но мама беше неутешима. Един път край нас минава Тодор - гледача и брат Петър го вика: „Бай Тодоре, ела тука бе, кажи нещо на Недка, че е тревожна, че не може да се успокои. Кажи й нещо". Бай Тодор дойде и седнахме четиримата под една вишничка, така, над нашия имот и започна да разказва: „Абе Иванице, да ти кажа ли? Иван има голяма мъка за някакво загубено злато. Иска да го каже къде е, но не може и много се измъчва". А пък ние сме забравили за онова - Бошковото и мама вика: „Че ние нямаме никакви тайни с Иван. Никакво злато нямаме". Обаче той пак настоя, бай Тодор. „Не, Иван е много разтревожен, иска да каже за едно злато, къде е. И няма как да каже. Знае къде е, иска да го каже, но не може". Мама пак отрича и той пак казва: „Иван е неспокоен". И това вече се мина. Значи през пролетта брат Бошков си загуби пръстена, през есента татко почина. На другата пролет брат Бошков все го търси навсякъде и все разправяше, че не можал да си намери пръстена. Един път на полянката брат Бошков разправя на сестрите, които около него се събрали на старата полянка и казва: „Абе, сестри и братя, много чудно нещо бе. Загубих си пръстена при брат Иванчови и колко сме го търсили, никъде не можем да го открием, а вчера бъркам в четника да си взема ножичката да си изрежа ноктите. Като бръкнах, пръстена ми там. И викам: „Зоя, защо си си оставила там пръстена?" Пък тя вика: „Пръстена, ей го на ръката ми". Кога погледнах, то е моят пръстен. Какво прави моят пръстен у четника? Кой го донесе? Къде го загубих, къде го намерих?" Такива загадки и гатанки имаше стотици на Изгрева.