Всеки път, когато отивах на Изгрева престоявах известно време, като още в първия ден отивах при Учителя и Той ме приемаше. При всяко заминаване обратно за Габрово, Учителят отново ме приемаше. И този последен път ме прие в края на 1943 г. Отидох при Учителя сутринта, но Той ми определи да отида в три часа след обед. Аз застанах с трепет на стълбичката, която водеше нагоре до стаичката Му. Наричахме я Горницата, защото беше горе и се извисяваше над салона. Учителят беше в Горницата и от време на време отместваше малко перденцето на прозорчето и поглеждаше дали съм долу. Той ме държа така три часа на стълбата долу. Моят вътрешен глас ми казваше: „Ученикът трябва да чака". Знаех, че съм поставена на някакъв пост и че съм войник и че трябва да чакам. Какво пазех, не знаех. Знаех, че съм на пост. В шест часа след обед Учителят отвори вратата на Горницата, излезе на стълбите и ме покани: „Сестра, елате горе!" И ме пусна в Горницата, като знаех, че не всеки биваше пускан да влезе там. Той застана прав до мен, беше много строг. Погледна ме задълбочено и каза: „Сестра, Вашето гостуване тук е на бодили". Аз се изненадах, че Учителят подхваща този въпрос, защото аз не смеех да го изнеса пред Него. Аз само мълчах и търпях през тези години на тормоз и ожесточение към мен от страна на Мария Тодорова. Промълвих: „Учителю, мисля, че е светотатство да Ви занимавам с това противоречие и затова мълчах. Но понеже Вие поставяте въпроса сам в този момент, то аз имам молба пред Вас,Не си виждам погрешка-та и от това много страдам. Моля Ви се посочете ми погрешката, за да се коригирам". Учителят стана много сериозен: „Сестра, Вие нямате никаква погрешка". Аз със сълзи на очи пророних: „Учителю, аз не съм виновна, че съм се родила в това семейство с Борис, който ми е рожден брат, а пък аз съм негова рождена сестра". Стоях пред Него като пред Бога. Учителят положи няколко пъти ръцете си над главата ми и ме благослови. После добави: „Тя, Мария ги прави тия номера там с тебе, защото нейната единствена цел е да заеме официално мястото при Борис като съпруга". Ние знаехме за тяхната връзка и че живеят заедно, но не знаехме какво бе становището на Учителя за това. Аз не смеех да питам по този въпрос, защото Мария ме гонеше и ме смяташе, че съм чудовище. Учителят бе строг и изрече бавно следното: „Както на един принц не му е позволено да взима за жена една слугиня от народа, така и на Борис не му е позволено да вземе Мария за жена. Аз не съм съгласен и Небето не е съгласно и на него не му е позволена тази връзка. И няма да позволи". Учителят бе много недоволен и сърдит. След това Учителят говори още много, но аз бях в такова състояние на духа, че вече не си спомнях нищо, а в ушите ми звучаха думите на Учителя - че не се позволява тази връзка. Казах на Борис, но той не ме послуша. Казах на родителите си и узнаха всички. Всички вече знаеха за това изказване на Учителя. В такива случаи ученикът трябва да прояви послушание, но брат ми Борис не се подчини нито на Небето, нито на Учителя. Моите родители и братята ми не я възприеха изобщо. Имахме много проблеми с нея, както и тя имаше вероятно с нас. За мен това остана като най-голямото противоречие в живота ми, че ученик не прояви послушание към Учителя си. Това не можах да го схвана и разбера и до днес, не можах да го проумея, защото Борис е все пак мой рожден брат. Но видях непослушанието на принца докъде го доведе. Ожени се за жена от народа и царството му се разруши и то до основи. Не се роди и наследник и рода се затри. Изобщо всичко се затри и заличи - та да няма следа и помен.
