29. РАБОТНИК НА ШКОЛАТА

През целият си живот останах сама, макар че,минах през брака, но ня­махме деца, но имах чудесни родители. Около мен имаше много хора от братството,които в онази епоха бяха възторжени, с широки усмивки и обятия, можеха да подслонят всеки и да утешат обезсърчените. Външно бях устроена така, че трудно бях контактна. Чудех се защо. По-късно, когато Учителят ми каза, че като душа съм дошла от Тибет и че сродните ми души са там и че тялото ми е пригодено да живея на над две хиляди метра височина, разбрах какво значи да живееш сам между чужди хора. Съпругът ми Юрдан беше физически и френологически така устроен, че имаше много монголоидни черти по черепа, имаше в него много прабългарска кръв, която не бе примесена с това население и бе останал като фокус на онези сили от далечния изток - духът на Чингиз хан и духовете на всички хуни от неговата орда се изявяваха чрез него и връхлитаха върху мен. Така в мене се преплетоха въжета и сили, с които трудно се справях дори в домът си. Аз бях дошла в България заради Школата на Учителя. Бях работник на Школата. Веднъж Учителят се обърна към мен: „Ти си била един проповедник от миналото на Божието Слово". И наистина аз имах онази склонност да преписвам и да раз­пространявам Божието Слово на Учителя. Когато бях в Габрово, минавах от къща в къща и в пощенските им кутии пущах по една тъничка беседа. Имаше такива напечатани. Те знаеха ,че това мога да направя само аз. Някои благодаряха, други се усмихваха, трети ме поглеждаха учудено защо правя тези неща и кому е нужно. Беше нужно за готовите души, а за другите не бе­ше необходимо. По-късно преписвах различни теми на пишеща машина, из­вадки от Словото на Учителя по различни теми и ги разпространявах. Особено от 1944 г. до 1980 г. Имах стотици изписани тетрадки по теми от Словото на Учителя. Бях работник на Школата и на Учителя. Дори в най-кри­тичните мигове, когато преминах през операция на гръбначния стълб през 1975 г. и щях за малко да си замина, работех неуморно. Дори моите кратки бележки записах на болничното легло в болницата, като изпълних едно обе­щание пред един млад брат, който искаше да си напиша опитностите. През 1980/81 г. бях също в критично състояние. Аз продължавах да работя на пи­шещата машина и да правя препис след препис. Бяха години на гонения, обиски и ограничения. Бяхме възрастни, над 70 години, някои си заминаха, аз продължавах да работя. Онези от небето виждаха това, че работя и те ми продължаваха жизнения кредит. Накрая имах много нерешени задачи. Исках да оставя къщата си в Габрово за братски цели, но братството вече не съществуваше, къщата я бях оставила да я ползват приятелите. Но когато видях, че те най-безотговорно бяха предали на външни лица моята съпружес­ка спалня и я бяха изнесли от къщата, аз преживях това жестоко. Видях и разбрах, че няма хора, на които да разчитам. Тогава реших и я предадох юридически на моята племенница, голямата дъщеря на моят брат Николай. Оставих й пианото, един хубав инструмент. Накрая бях искрено разочарова­на от поведението на големия ми брат Борис и извиках другият ми брат Никола и в присъствието на други приятели заявих, че не е вече разумно да му се дават пари и да движи нещата по братските проблеми, защото е вече стар и прави груби грешки, които виждаме всички. Всички се учудиха на това мое категорично решение. Подкрепи ме и рождения ми брат Николай. Исках да бъда чиста и честна пред Школата на Учителя. Това го направих, защото аз бях работник на Школата на и на Учителя.