1943 година. Бях на Изгрева в София. Един прекрасен слънчев неделен ден, както всякога, взех участие с цигулката си в оркестъра на Паневритмията.
След Паневритмия Учителят ме повика и ми каза: „Рекох, искам тази вечер в 7 часа да дадеш самостоятелен концерт в големия салон". Макар това предложение на Учителя да ми прозвуча неочаквано и странно, аз без да мисля, веднага се съгласих. Но помолих Учителя да каже на брат Симеонов, докато братята и сестрите са още тук на поляната да разгласи. Учителят повика Симеонов, каза му и той с мощния си глас разгласи за предстоящия концерт. Вечерта салонът бе препълнен, бяха дошли и много посетители (братя и сестри) от града. Учителят беше седнал на първия ред отляво. Мобилизирах всичката си смелост и започнах. Най-напред изпълних няколко народни китки, хора и ръченици, между които „Овчарската идилия", „Тежък камък", „Луковитски моми" и др. Във втората част изпълних няколко общи братски песни, при които мнозина от салона придружаваха с пеене. В третата част изпълних мистични Учителеви песни - „Идилията" на Учителя и др. и накрая завърших с „Махар Бену Аба", при която всички станаха, като тихо придружаваха с пение и се завърши с „Отче наш". Целият концерт продължи около 1 час и 30 минути и по моя преценка и по изказванията на мнозина - минал доста добре. След концерта бях поканен на вечеря у сестра Паша в „Парахода", дето бяха поканени и други братя и сестри - около 7-8 души. На мене сервираха на масичката при Учителя, а всички останали се наредиха на общата голяма маса. След вечерята станаха изказвания относно моето изпълнение на народни песни, в които изобилствуваха четвърт тонове, които не се подават на един школуван цигулар. Учителят през всичкото време слушаше разговорите с весело изражение на лицето. Тази беше последната ми среща с Учителя, тъй като през 1944 година не можах да отида на Изгрева, нито в Мърчаево, а при неговото заминаване на 27.XII.1944 г. поради счетоводно приключване на годината, не ми разрешиха да отсъствувам.
