Брат ми Марин решил да се ожени. Харесал си бе една арбанашка девойка (сегашната му другарка) Зафирка и ми предложи, да отидем в София, той да поиска одобрението и благословението на Учителя.
Отидохме. Беше ведър, прекрасен майски ден. Учителят ни прие. Времето бе слънчево, та разговорът се състоя на двора при кръглата циментова маса.
Учителят одобри проекта на Марин и му разреши да се ожени за избраната от него девойка. А на мене рече да не бързам. Моят въпрос относно женитбата щял да се разреши по-късно. „Ти гледай, каза той - да не изоставяш цигулката."
През времето на разговора Учителят три пъти каза за Марин: „Той, Марин, рекох, има силна музикална памет". По това време - до 1928 година Марин не се отличаваше с никакви особени музикални дарования. Но седем-осем години по-късно той започна да твори: оригинални песни. Те постепенно станаха стотина на брой, без да са записани нито текстуално, нито нотно и Марин ги помнеше наизуст. Ето къде Учителят видя неговата силна музикална памет. Едва 30 години по-късно, през 1954 година седнахме двамата и с помощта на цигулката ги нотирахме и записахме.
