4. ВЪЛШЕБНАТА ВОЙНИШКА ШАПКА
Излезе нареждане да се уволнят всички учащи се, които следва да продължат образованието си. В това число бях и аз. Тъкмо по това време беше големият глад. Ние, младите войници, получавахме по 200 грама хляб на ден, понякога полумухлясъл и просто гладувахме. На следващия ден от уволнението, снабдени с уволнителни билети за безплатно пътуване по БДЖ, получихме си дажбите и тръгнахме към гарата. От нашата жп дружина бяхме около 40-50 души. Гледам на едно място надпис: „Хранителен пункт" и войници, идващи от фронта се нареждат и получават по половин хляб. Казах на приятелите, които бяха край мене: „Хайде и ние да се наредим да получим хляб!"
Отговориха ми някои, които пристигнали по-рано на гарата и отишли за хляб, но не им дали, понеже уволнителният билет е с днешна дата, а това означава, че сме си получили днешната дажба. Обръщам се към двама от приятелите: Кънчо Стоянов от Враца и Петко поп Атанасов от Стара Загора и предлагам: „Елате да отидем заедно и ще видите, че на мене хляб ще се даде". Те се съгласиха. Наредихме се на опашка след старите войници, като Кънчо беше преди мен, а Петко след мен. Дойде нашият ред. Кънчо си подаде билета, но веднага го отстраниха. „Ти, казват - си получил днешната дажба". Дойде моят ред, аз силно отправих мисълта си към Учителя и го помолих да ми се даде хляб. И стана чудо! Удариха ми щемпела „дадена храна" и получих половин самун хляб. След мен Петко, който вече втори път се нареждаше, получи също отказ, както Кънчо. Аз разчупих хляба на малки залъци и раздадох на гладните момчета да си хапнат. Всички се почудиха: Как така на тях отказаха да дадат хляб, а Камбуров, който беше уверен, че ще получи хляб, наистина получи! Тогава аз снех шапката си, наложих я на главата на Петко поп Атанасов и му казах: „Иди Петко сега за трети път с моята шапка и непременно ще ти дадат хляб!" Отиде Петко с моята шапка и за голяма изненада на всички донесе също половин хляб, който пак начупихме и изгълтахме като нафора. Тогава се провикнаха от всички страни: „Камбуров, дай си шапката да отидем и ние да си получим хляб". Казах: „Способността на моята шапка да получава хляб е вече изчерпана".
Пътуването до Стара Загора през онази октомврийска нощ в открит вагон с товарен влак никога няма да забравя. Просто бяхме посинели от студ. Може би младостта ни, силната ни кръв ни спаси от замръзване и простудяване.
След завършването на войната животът в цялата страна започна да се нормализира. Колелото на нашата печатница отново се завъртя. „Стария клуб" при баща ми отново се оживи. Само че сега не се събираха на разговор някогашните приятели на баща ми - иманяри, гуляйджии и др., а окултисти, теософи и други идеалисти.