Щом си отидох в село и времето се влоши. Заваляха дъждове непрекъснато. Разкаля се, застуди се, почнаха да падат мъгли и т.н. И не се отвори хубаво време през ноември, па и през декември, за да си отида. Пътуванията бяха все още много трудни. А всички мълчат, никой не се обажда от Изгрева, да зная какво става там. По едно време получих от Буча тревожно писмо, че Учителят нещо не е добре, но болен ли е, какво Му се е случило, от какво може да не е добре, не беше ясно. Посмутих се, поплаках си, но отхвърлих лошата мисъл, която се яви в главата ми и си продължих работата, изчаквайки да изтече декември, който беше много студен и да си ида за Коледната ваканция да видя какво става там. Уви! Преди да дойде ваканцията на 29.ХИ., петък, надвечер получих телеграма от Буча пратена още на 27.ХИ. сутринта. Телеграмата гласеше: „Тръгнете с Ружа веднага!" Ружа Чернева беше наша сестра Учителю в същото село (Гобра). При нея още от началото на учебната година беше на гости друга наша сестра, нейна приятелка - Ганка. И трите веднага разбрахме какво можеше да значи тази телеграма. В 12. ч. през нощта тръгнахме. Лунна, но студена, снежна и заскрежена зимна нощ. Снегът скърцаше под краката ни. Трябваше да вземем влака от гара Милковица, който минаваше към 2-3 часа през нощта. Но той дойде към 5-6 часа сутринта и се бавеше толкова много по гарите, че едва в 8 ч. сутринта бяхме на софийската гара.
Влакът беше претъпкан с войници и граждани. Едва успяхме да се качим и да увиснем на стълбите. Добре, че се намериха добри войничета, които ни отстъпиха място на платформата, а после и в коридора. Иначе как щяхме да издържим навън, не зная. Вървяхме и мълчахме трите потънали в скръб и горчиви мисли. Когато стигнахме на Изгрева беше 9 ч. сутринта. Първа ни срещна в гората сестра д-р Борова и ни каза какво се беше случило, което ние предусещахме, но все още не искахме да вярваме. Посрещнаха ни на Изгрева плачещи сестри: „Той е там!" Само толкова могат да кажат. Повече нищо. Той беше положен пред катедрата в белия си костюм, който беше обличал понякога, само на Великден, Петровден и събора. Беше чисто, светло, топло и уютно. Въпреки голямата скръб, голямата болка, грабна ме някаква вълна на мир, която не ми позволи да викам, да крещя както в друг случай бих направила. Той не обичаше това. Седнаха кротичко до Него. Гледах Го, чудех се и повтарях Му мислено все същите думи, че съм малка още и незряла за толкова голяма скръб и сълзите без да мога да ги спра се търкалят по лицето, по ръцете, по скута ми... Кой? Как? И защо? Защо? Защо?! А на хубавото Му лице около устата имаше една гънка на неудоволствие, на отвращение! От какво? От кого? - Тайна! Може би от земята, от нейните жители, за които Той напуснал Небесните обиталище, цели 60 години се раздаваше и беше неоценен за сега. Но това е само мое
127
мнение. Та Той и не очакваше оценка от земните жители. Имаше Кой да Го оцени - при Когото Той беше отишъл сега. Може би това отвращение беше от страданията, които очакваха човешкия род, не приел Неговото учение, което би ги намалило в крайна мяра? Не зная. Само дано не е това неудоволствие от мене, задето не останах онази събота - последната, за дето не останах на 22. септември в Мърчаево, задето не се отказах от Кюстендил, задето си отидох много рано на 1-ви септември, а Той не искаше да ме пусне. Сега разбрах защо е било всичко това. Сега разбрах, защо не ме е пускал - искал е да бъда близо до Него повече време, да Му се радвам и да Го слушам, защото е знаел, че времето Му е малко. Но късно! Не! Това отвращение не може да бъде от мене. Какво съм дете! Та тогава Той беше тъй мил с мене! Тъй мило ми прощаваше моята слепота и нечувствителност! Но аз никога няма да си простя. И дано да запомня. Та ако някога имам щастието пак^да го срещна на физическия свят да бъда будна и чутка за най-малката дума и най-малкия жест. Почти целия ден прекарах край Него с малки изключения. Че колко още ми остава да го гледам? Само днес и утре до обед. Кой е очаквал, кой е подозирал такова нещо?! Ние всички очаквахме, че Той ще живее най-малко 120 години, а може би и повече. Не беше ли възможно това? - Беше! за Него всичко беше възможно. Но има и Божи план. И Той се подчиняваше винаги на Божия план. Той беше единственият, Който познавам, Който изпълняваше Божията воля и Божия план, тъй както трябва. Такава е била волята Божия. И Той се подчини на нея. Ще се подчиним и ние. Но не можеше да не ни е мъчно, да не скърбим и да не плачем. Всички плачеха - тихо, мълчаливо, но плачат и мъже, и жени, и наши, и чужди, непознати хора, които не бях виждала никога. Извървя се невъобразимо много народ, тихичко, незабележимо, . непринудено. Никой не ги покани, никой не ги накара, никой не ги насили. Нещо повече. По радиото даже не приели да съобщят за Неговото заминаване, но съобщението се разнесло със светкавична бързина и без радио, от уста на уста, от човек, на човек... Няколко телеграми и провинцията и България знаеше. Знаеха и зад граница. Но границата беше затворена и от там никой не можа да дойде. И по етера... Как по етера? Ето как: На 27.ХН.1944 г. сутринта, когато си е заминал Учителят в ранни зори, аз сънувах сън. Отивам на Изгрева, приближавам стаята Му - затворено, пердетата спуснати. Няколко сестри ме срещат и казват: „Учителят замина за Мърчаево". Но аз почувствувала го като друго заминаване, останах като гръмната. И полетях да падна. Те ме хванаха от двете страни и ме подкрепиха. Поведоха ме към малкия салон. Пред мене във въздуха се очерта образа на Учителя до кръста - тъжен, замислен, съсредоточен... Той ме съпроводи до салона и се изгуби. Разбрах, че само аз Го виждам. Още на сън разбрах, че това не е обикновено заминаване за Мърчаево, че това значи друго заминаване... И затова като се събудих бях силно разтревожена. Разплакана, аз разказах съня си на приятелката си - директорката. „Иди си, тръгни си веднага!", рече тя. Но нали човек иска да се самозалъгва в такива случаи до последния момент. „Все пак, това е сън, рекох си, дано да не означава нищо!" Така, разказаха ми мнозина са получили съобщението преди телеграмата. Моята телеграма дойде на 29.ХН. вечерта. Целият съботен ден не турих хапка в уста. Не можех да преглътна глътка. Освен това бях и изстинала от пътуването. Всичко ме болеше. Имах и малка температура. А още утре остава - още по-тежък ден и в понеделник сутринта, 1.януари, трябва да пътувам и във вторник, 2.януари да бъда на училище. Как ще бъде това? Ще се разболея по-тежко и ще легна. Кой ще ме
128
гледа? Кой ще ме лекува? Кой ще ми помогне? - Учителят? Къде е Учителят сега? Вижда ли ме, чува ли ме? Ще ми помогне ли, както ми помагаше досега? С мене ли ще се занимава сега в този важен и съдбоносен ден? Стоя до главата Му в събота вечер заедно със Стоянка Илиева и си мисля: „Как ще бъде сега, от сега нататък без Тебе, Учителю?" По-рано заболи ме нещо, отида при Него, кажа Му, Той ми даде съвет какво да направя и минава или просто, без да правя нещо в същия миг минава. Ами сега? Ето аз съм болна и смазана от скръб. А във вторник на училище. Ако не бях поне на училище! Остават 3-4 дни. Разпущаме децата за Коледна ваканция на 5.януари. Не, за няколко дни няма да си отивам да се простудявам по пътищата. Беше много студена зима. Влаковете правеха големи закъснения, чакалните неотоплени, мъчно се пътуваше. С право мога да си взема медицинско и да си взема отпуска, да-не си отивам за няколко дена. Но, помислих си: Какво ще кажат колегите? Тя беше здрава, кога се разболя? Не, те ще се погаврят, ще се подиграят, ще хвърлят кал върху Учителя. Не! Не! Като си помислих това, казах си: „Не! Аз няма да позволя да хвърлят кал върху Него, заради мене, но ако ще и да умра. Аз винаги в живота си и в училище съм се старала да бъда съвестна и изправна и в работата си и в отношенията си с колегите, с децата, с родителите им, за да не хвърля петно върху Учението на Учителя, да не кажат с презрение: „Дъновистка". И Бог ми е помагал. И винаги и навсякъде съм се ползвала с най-добро име.
„Учителю, помогни ми, моля Те, както по-рано да оздравея и да си отида, за да не хвърлям петно на Името Ти. Особено сега, при тази скръб не искам да чуя да ме подиграят, че съм останала зарад Тебе, а не че съм болна." Така шепнеше душата ми край Него в събота вечер след 10 часа, след като бяхме направили общата молитва и всички си бяха разотишли. Бяхме останали само Стоянка й аз да бдим край Него до 12 часа, след което щяха да ни сменят други. Какво си мислеше Стоянка, какво се молеше, не зная. Но аз, малката, ней-малката ученичка на Учителя, ето това се молеше и искаше пак помощ от Него. И, о, чудо! В миг се смъкна всичко от мене, както някога е ставало. Престана всяка болка по ставите ми, махна се тази тежест от плещите ми, олекна ми на гърдите. Почнах да дишам леко, главата ми се разведри, престана да ме боли. Челото ми, което пареше, се разхлади. „Стоянке, Стоянке, оздравях, оздравях, виж, виж, пипни ръцете ми, челото ми, не парят! Леко ми е, Стоянке, аз оздравях. Той, Той го направи пак!", шепнех на Стоянка. И тя ме гледа тъжно и мило и едновременно зарадвано, радва се както и аз се зарадвах, колкото че съм оздравяла, още повече, че даде знак, че е тука, че ни вижда, че ни чува и че пак ще ни помага. Гледам, пипам безжизненото Му, студено чело, лице, гледам наоколо, взирам се във въздуха да Го видя жив, да ми се очертае образа Му, както в съня на 27.ХИ., но не. Не ми се даде това! Ех, благодаря, благодаря и на това, че зная, че е тука, че ме чу и нищо, че не съм Го видяла! Не можеше и другояче да бъде. Но в голямата си скръб и губещи Неговата мила и обична форма, с която тъй бяхме свикнали, ние забравихме за миг Неговия Божествен, мощен, животворящ Дух и мислехме, че губим и Него. „Благодаря, благодаря, благодаря...", шептеше душата ми. И започна друг мислен разговор с Него, вече не за себе си, В 12 часа полунощ дойдоха две други сестри да ни сменят. Аз не исках да си ида. „Иди сега да ядеш и да спиш!" Боже, как ми пошепна в душата ясно и отчетливо тези думи, както някога тъй нежно, тъй топло, тъй бащински. Той, Той, Той! 9. Изгревът..., т. 6
129
Това със Стоянка не споделих. Разделихме се. Моите крака ме понесоха пак както някога, когато излизах от при Него. Изкачвах стълбите по две на Бучината къща. Блъснах вратата, без да чукам. На масата, пред недовършената вечеря стояха Буча, Петра и Николай Шиваров - тъжни, почти разплака-ни и ме чакаха. „Учителят е жив! Жив! Жив! Дайте ми да ям! Аз съм здрава, здрава!", бъбря и си мия ръцете на умивалника. - „Той! Той! Не може да бъде друг, да шепне тъй топло! Тъй бащински!" Те ме гледат в недоумение. Какво ли си мислят? После вечерях и им разказах всичко. Поуспокоиха се и те. Олекна и на тях. Николай си отиде. Ние спахме. Аз спах, спах...'Както искаше и както каза Той! Ядох и спах...
На утрото щом се събудих, скръбта, жестоката скръб отново се сви в сърцето ми и го загриза. Станах. По-скоро да вървим, по-скоро. Още днеска и няма вече никога да Го виждаме. Просто не можех, не исках да вярвам. Още повече след случилото се снощи. Но беше факт - горчив и жесток факт. „Хайде, по-скоро, по-скоро!". Бързах аз. Но Буча по-благоразумна, каза: „Не, ще пием чай, ще закусим и тогава. Днеска ще ни предстои малко, нека се подкрепим". Така и направихме. Но времето лети. Когато отидохме салонът беше препълнен. Бяха надошли още много хора от провинцията и непрекъснато прииждаха. Нямаше място близо до Него и аз се свих да плача в едно ъгълче. Плачеха всички. Този салон, който беше изграден с радост и песен, стените на който бяха пропити с толкова песни и Слова, се проникнаха сега от толкова скръб. Плачеха всички - и мъже, и жени, и стари, и млади. Няма да забравя как плачеше един сериозен и сдържан брат, та разплака и мене повече. Бях излязла навън да се поуспокоя и разведря. И когато влязох пак, застанах права зад брат Борис Николов. По едно време чувам плач, хлипане. Кой е? От де иде този плач? Гледам пред мене той, раменете му се тресат, плаче като дете, като неутешимо дете. Разплаках се отново и аз, без да се съдя вече, че върша нещо, което не е позволено. Според окултизма за заминалите не трябва да се плаче, за да не се смущава душата в работата и пътя й, който й предстои, а трябва само да се молим за нея. Но тука беше нещо друго. Неговата Душа, Неговият Дух бяха свободни. Те летяха към Бога. Ние знаехме това и свободно изливахме скръбта си. В тази форма ние вече няма да Го -видим. Милата форма, която тъй обичахме. Ние плачехме за нея.
По едно време бях седнала на един стол по-близо до Учителя и до мене една непозната жена. Плаче, горчиво плаче и търка непрекъснато очите си с кърпичката. Стана, коленичи до Учителя, помоли се, целуна Му ръката и челото, дойде при мене и пак зарида. Прощаваха се вече всички с Учителя и тя се прости. Помислих си, че е сестра от провинцията, която не познавам и я заговорих. Стана ми така мила. „От къде сте, сестра?", я попитах. „От София." „От София? Че защо аз не ви познавам? Аз познавам почти всички софиянци, виждала съм ги, а вас не си спомням да съм ви виждала." „Аз не съм ваша сестра. Аз не съм идвала често, нямах условия да идвам. Мъжът ми не ме пущаше. Аз скритом съм идвала. Аз обичам Учителя. Боже, колко ми е помагал Той! Винаги, когато съм била в нужда и съм идвала при Него, Той ми е помагал! И като чух... Боже, Боже, как стана това, защо стана това? Сега при кого ще идвам? Кой ще ми помага в живота, кой ще ме утешава, кой ще ме съветва?", нареждаше горчиво непознатата жена. „Е, сестро, пак Той, пак Той!, утеших я аз. - Жив е Той! Жив е! Неговия Дух е жив и мощен! Той не умира! Ние вярваме в това!" „И аз вярвам! И аз вярвам! Ей сега пак отидох и
130
Му се помолих. Имам голяма тревога, голяма мъка. Мислех тези дни пак да идвам при Него. Не знаех, че е болен. Но и сега Му се помолих преди малко. И вярвам, Той ще ме послуша пак и ще ми помогне както ми е помагал толкова пъти. Имам дъщеря в Германия. Учи там. Не може да се върне. Остана там. Помолих Му се да ходатайства за нея и за мене пред Бога, да ми я закриля, да ми я запази Бог жива и здрава. (Беше погрома на Германия.) Зная, че Бог Го слуша. Зная, че Той ще направи това за мене. Милият Учител. Обичният Учител. Няма никога да Го забравя." Слушах, слушах и не можех да се начудя на.вярата на тази непозната жена и на Любовта на Учителя, Който беше правил толкова много и за толкова знайни и незнайни хора... Няма човек, няма душа, която да се е докоснала до Него и да не отнесе със себе си жив спомен за през вековете. Затова плачеха всички сега.
Дойде брат Симеонов с цигулката, започна се'общо пеене, молитва. Чете се беседа. Беше 10 ч. преди обед. За пръв път в 10 ч. Учителят не говори, а слуша беседа. След беседата две сестри и един брат дадоха малък прощален концерт на Учителя: Асен Арнаудов - арфа, Мария Златева - цигулка и Катя Грива -пеене. Изсвириха и изпяха няколко песни тихо, задушевно, топло, сърдечно. Беше настанала такава тишина. Те бяха застанали пред краката Му. Там на един стол бяха поставени хубави ябълки в една дълбока чиния. Като се свърши концертът, три ябълки се търколиха сами от чинията и паднаха в краката им. Кой ги бутна? Лоши ли бяха сложени? Как паднаха? Никой не попита и не се подвоуми. Наведоха се тъжно зарадвани и тримата, взеха си ги и Му благодариха със сълзи на очи. „Той така правеше, като Му свирехме. Винаги ще ни почерпи нещо. И сега ни почерпи!" Простихме се всички до един с Него и излязохме. Няколко силни братя Го носеха на ръце. Обиколихме три пъти поляната. Тази поляна, която Той обичаше, която чу толкова слова, толкова музика и видя такава игра и такива радостни дни. Сега видя тяхната процесия. Тя беше облечена в бяла зимна премяна. Сивото тъжно небе ръсеше леко снежинки. По едно време надникна тъжно и дневното светило, което Той тъй обичаше, за което ни говори цял живот и с което ни сроди - слънцето. Колко песни даде само за слънцето, този символ на Великото Слънце, към което се беше устремил сега! След това отидохме и изпълнихме лозето, където беше определено мястото да Го положат. Там, в средата на лозето имаше една малка виеща се лозница. Под нея имаше една малка масичка и пейка сковани от небоядисани дъски. Там обичаше понякога, надвечер да се уедини Учителят в размисъл. От там се откриваше пейзаж към Витоша, който по мекота и нежност на тоновете нямаше равен на себе си. Близките Му ученици знаеха това и избраха това място. А може и вътрешно да им бе подсказано от Него. Не зная. На другата сутрин, когато отидохме с Петра да се сбогуваме с Него, могилката беше побеляла. Всичко беше бяло, както винаги всичко край Него биваше бяло, чисто и светло. „Тука ли ще се сбогуваме от сега нататък с Него?", зарйда горчиво Петра на рамото ми. „Свърши се приказката, Петра, вълшебната приказка на нашия живот! Настават тъжни дни." Тука е мястото да кажа няколко добри думи и1 да благодаря от името на цялото Братство на другаря Георги Димитров. Управляващите България в момента не позволяваха да се положи Учителят там. Нашите хора пратиха телеграма в Съветския съюз до другаря Г. Димитров. Той отговорил веднага съ-
131
що телеграфически: „Да се положи там където желаят". Учителят и Г. Димитров бяха съседи. Едни дъски ги деляха на ул. „Опълченска". Г. Димитров познавал Учителя много добре. Съветвал се е с Него, уважавал Го е. Учителят е правил добро на него и неговото семейство, както и на много добри комунисти.
