80. ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИЯТ ПЪРВИ НОЕМВРИ 1944 г.

Той не се върна веднага в София, въпреки че другите евакуирани се връщали вече. Той ходил няколко пъти до София и пак се връщал. Аз бях по­ръчала да ми пишат когато се върне окончателно, за да почна съботен ден да си ходя, както Му обещах и както желаех и мечтаех... Но не би! Едва към края на септември се прибрал и почнал беседите. И на 31.октомври; в четвър­тък тръгнах. Празнуваше се тогава за последен път 1.ноември - денят на на­родните будители. Влакът, обаче, имаше голямо закъснение и ние стигнахме с колежката си късно през нощта. И останах при нея в града и на Изгрева отидох сутринта чак след беседата. Беше петък, имахме специален клас, който пропуснах.

Учителят беше на двора с малка група сестри. Посрещна ме мило, раз­пита ме как сме там на село сега при новата промяна. Казах Му, че сме

125

добре, но вече са изхвърлили молитвата от училището. Той каза да я заме­ним с формулата: „Да мисля добре, да чувствувам добре и да постъпя добре!" Вместо кръстенето с „В името на Отца и Сина, и Светия Дух", което правехме дотогава, да си служим с горната формула, като я разясним на де­цата и размишляваме върху нея.

Беше топъл, слънчев, есенен ден. Учителят беше разположен. Дойде една непозната на мене жена. Разказваше интересни неща за новата промя­на и така духовито ги разказваше, че Учителят се смееше със сълзи. По едно време стана сериозен, започна да се вслушва, като че ли в нещо друго, а не слушаше вече това, което тя говореше. Започна да се вглежда настрани, нагоре, бърчеше носа си, като че ли душеше нещо. След малко дойде една сестра, която каза, че са арестувани няколко наши братя, между които запомних: Пантелей, Методи и Лулчев. Той тревожно и светкавично ни напус­на и си влезе в стаята, а след малко се качи и горе. До обед не слезе, даже и за обед не слезе. Но до обед бяха освободени всички арестувани братя с изключение на Лулчев, този враг на Учителя, за който ще пиша нещо, може би, по-нататък. Той не слезе за обед. И целият ден повече не Го видях. Надвечер беше слязъл към стенографите и аз Го причаках да се сбогувам. На другия ден - събота трябваше да бъда на училище. Не бях си взела отпуска за този ден, защото току-що бяхме почнали занятия и ми беше неудобно. Той подаде ръката си, да я целуна, някак набързо, небрежно, но енергично, то как леко ме чукна по носа и изхвърча по стълбите нагоре. Беше тъжен, затворен, като че сърдит и недоволен. Толкова радостно ме посрещна сутринта, тъй мило ми поговори преди да дойде онази жена, а сега защо така? Мислех си аз. Дали не е недоволен, че си отивам срещу неделя, срещу беседа? Не знаех. Аз и не подозирах какъв съдбоносен ден е бил този ден. Аз и не подозирах с моето невежество и наивност какви съдбоносни дни бяха настанали за Братството. Той е бил зает. Страшно зает е бил тогава. Решителни, съдбо­носни дни са били тогава.

Вечерта Той има една необикновена среща в големия салон... и може би фатална... Аз гледах само като теле от вън и нищо не разбирах. Няма ни­кога да забравя тази вечер. Целият Изгрев е излязъл пред салона, на предна линия са нашите мили братя левенти: Гради, Борис, Николай Дойнов, Николай Шиваров, Пантелей, Иван Антонов, Неделчо, Галилей (Галето-Гавраил Величков), Боянчо, Драган, Димитър Стоянов, Влад и много още дру­ги наредени пред прозорците с излъчени гърди, готови да срещнат всичко, готови да минат през труповете им, но да не позволят косъм да падне от гла­вата Му. Небето, обаче, не пожела от тях жертви. Или, може би, сам Той не допусна да се правят жертви за Него.

Колко мил, колко трогателно мил беше като изпращаше гостите и видя строените редици. Той разбра, Той почувствува всичко и за да ги успокои, протегна ръка към гостите и рече с мил, топъл глас: „Братята-комунисти са дошли на разговор". Аз бях също на предна линия, исках да видя и разбера всичко. Пък и нали на другата сутрин ще пътувам? Исках да го гледам, да Го гледам... Какво са говорили никой не узна. Даже и смелият брат Боев с тет­радката и молива не беше вътре, а стоя и гледа от вън.

На другата сутрин аз си отидох в село с мисълта, че Той е недоволен от мене, за дето не съм останала за неделята. Колко малко съм Го разбирала! Колко нищо не съм разбирала!

Това беше последната ми среща с Него на тази земя. Как не подози­рах това нещо тогава? Как всичко беше майсторски скрил! Това ми беше последното целуване на тази топла, бащина, крепка ръка, която ме е водила

126

22 години по моя самотен и стръмен път. Последният Му образ, последният Му лик беше, който се отпечата в мен за през вековете, гледайки Го отвън ве­черта в осветения салон. Лик на Христа. Светещ лик. Лик на възкръсналия ве­че Христос, за Когото не може да се намери повече дърво за кръст!

Какво разбраха от този образ събеседниците Му? - Нищо. Каквото ед­на мравка може да разбере от образа на един човек или на един гений!