Постепенно с годините около Савка закръжиха много сестри и някои от братята. Тя беше любезна с тях, внимателна, услужваше им с някои беседи, ръкописи от стенограмите, които лично дешифрираше. Трите стенографки Паша, Савка и Елена Андреева стенографираха, после дешифрираха и накрая правеха от трите стенограми един препис, който представляваше оригиналната стенограма. След това тази стенограма, която бе оригинална Паша я взимаше, редактираше я, подготвяше за печат и с един и същ метод и стил. По-късно се оказа, че има различия дори и волности в редакцията на Паша в сравнение с оригиналната стенограма, което разпали много спорове и се стигна до драматични събития след заминаването на Учителя. Аз лично не вземах участие, макар че бях също стенографка и можех добре да стенографирам, но се отказах още от самото начало поради сблъсъците, които имаше между трите стенографки и мен. Отидох при Учителя и изложих желанието си, че и аз мога да стенографирам. Но той ме изгледа сериозно: „Малко ли ти е тази работа, която ти се дава?" Аз се учудих, защото смятах, че това, което върша не беше работа. После разбрах, че мястото на което бях поставена от Учителя отвън така и онова вътрешно място, което заемах бе голяма работа. И много трудно я изнесох. За това се оттеглих да не смущавам трите стенографки. Обикновено едната от тях взимаше трите тетрадки от дадена беседа и ги разчиташе, след което правеше на пишеща машина една оригинална беседа в четири екземпляра. Но един път присъствувах как Паша четеше беседата на Учителя, която беше редактирана от нея и бе готова за печат. Аз бях влезнала по работа и реших да се оттегля, но Учителят с поглед ме задържа. Той слушаше, но беше строг и мълчеше. Паша четеше и аз слушах. Паша привърши и попита дали той има забележки. Той не отговори, но даде да се разбере, че може да върви и да даде книгата под печат. Аз стоя и мълча. Виждам, че Учителят е недоволен от редакцията на Паша. Аз отварям устата си да кажа: „Ама, Учителю, това, което чухме като че ли е друго Слово". Но той ме спря с жест: „Мълчи, защото няма друг, който да работи!" Аз си замълчах, но в впоследствие виждах, че тя прави корекции, променя стила на Учителя, дори думи и изречения, стараеше се да го предаде във форма, която да бъде по-приемлива и да има вид и стил. Това беше тогавашното разбиране, защото отвън от света ни се смееха и подиграваха, че при нас всичко било просто, дори просташки и не знам си какво още. Ето защо се представяше Словото на Учителя в някаква прилична и стилова форма. Много пъти Учителят във Словото си говореше и отговаряше на упреците отправени към него, че той не знаел граматика, синтаксис и законите, по които е подреден литературният ни език. А тогава имаше голяма разлика между говоримия език на народа и литературния език. Говоримият език на народа е построен по други правила и закони. А езикът на Учителя е построен по други правила. Словото на Учителя слизаше от други полета, слизаше от Божествения свят, минаваше през Духовния свят, пречупваше се през българската индивидуалност, обличаше се чрез българска мисъл, чрез български говор - онези принципи, идеи и закони, които се даваха чрез Учителя на български език. Е, питам тогава как ще вместиш всичко това в една определена форма приета като литературна в даден момент? Бяха се събрали веднъж трите стенографки в „парахода". Учителят влиза ядосано вътре при тях и започва да им се кара: „Вие мислите, че аз не разбирам от граматика, синтаксис и не се изразявам правилно. Моето Слово изтича от Първоизвора. То не може да се вмести в човешки правила, които са за даден етап. След 100 години тези езикови правила ще се променят, а моето Слово няма да се промени. Затова ще го давате Словото така както аз го предавам". И както винаги се случва в такива случаи винаги има по един свидетел. Този път това е Влад Пашов. Този случай той го разказваше на мнозина. Учителят беше наредил първият екземпляр от оригиналната беседа да не се дава никому. Но това не се изпълняваше. Този дошъл да се помоли, онзи дошъл да настоява и те отстъпваха и ги даваха. А трябваше да се запазят оригиналите. Освен, че раздаваха другите три копия, но и първото копие се разнасяше насам-натам. Особено след като се издадеше беседата, те се забутваха някъде и изчезваха, за да не могат да проверят следващите поколения как се е работило. После дойде онова време с многото обиски и те бяха унищожавани от властта. Едни променяха, а пък други изгаряха. Ето това е! Враговете на Словото на Учителя действуваха безотказно - едни отвътре, други отвън. Резултатът бе един и същ.
Савка се заобиколи със свои почитатели и се отнасяше към тях както гимназиална учителка към своите ученички. Тази група се увеличи много и създаваше големи пречки за правилната работа на Школата. Започнаха да говорят: „Савка каза така, Савка рече онова" и започва да се измества на заден план Учителят и Словото му. Тя раздаваше мисли от Учителя на листчета от тефтерчета, като някаква голяма привилегия за приятелите и като някаква благосклонност от нейна страна. Казваха: „Савка ми даде това". А това бяха мисли на Учителя, а тя ги раздаваше като нейни и нейна собственост и като че ли Учителят ги е дал само за нея, за да създава около себе си ореол на величие. Групата стана много внушителна и започна да става проблем. Савка се величаеше и всички венцехваления бяха насочени към нея, а Учителят оставаше на заден план. Някои от старите приятели не бяха съгласни, но смятаха, че щом Учителят го е допуснал това, значи е с негово знание. Та нали Савка беше допусната най-близо до него? Тя можеше да влиза при Учителя по всяко време, а за другите това не бе позволено. Дори и на мен не бе позволено, пък и от вътре не ми се разрешаваше. Аз отиваш, чуках и питах дали ще мога да влезна и да бъда приета. Докато Савка чукаше и влизаше с правото си така, че вратата е винаги отворена за нея. Понякога аз чаках своят ред с часове, но за Савка това не важеше - тя влизаше когато намери за необходимо. Но спазваше правилото, че ако Учителят имаше работа с учениците тя се оттегляше, но ако забравеше да го спази Учителят имаше много начини да й покаже, че трябва да излезе от стаята. А тя го приемаше като нещо естествено без да се дразни и нервира. Беше допусната в Домът Господен и беше голяма привилегия погледнато отвън. Но от вътре нещата стояха другояче. Едни се съблазняваха в това, други завиждаха. Аз лично никога не й завиждах за това място и исках да си върша моята работа. Но реагирах за отклоненията и извращенията, които се правеха. Беше дошло време приятелите да тръгнат да се прекланят пред човешки съзнания, човешки образи и личности. Да се прекланя човек пред Божественото съзнание и пред Учителя, който се проявяваше в тяло и в Дух и Сила - това го разбирах, но да се покланят на човешки съзнания за мен беше кощунство и престъпление пред Школата.
Отивам при Учителя по този въпрос. А той отрежда: „Савка може да стане причина да пропадне цялото ми дело, но аз ще я търпя, защото е такава Божията Воля". Това беше отговор, който никога не очаквах да чуя от Учителя за нея, нито пък съм искала такъв отговор. Това беше жестоко както за мене, а още по-жестоко за нея. Но аз трябваше да го зная. По-късно разбрах, че той ме подготвяше към идните години и събития, които трябваше да дойдат. А на Савка бе допуснато от Учителя да бъде до него, да бъде първа ученичка, да бъде на първо място, а тя едва ли осъзнаваше всичко това. Обърнах се с въпрос към него: „Учителю, това, което съобщихте е много жестоко не само за мен, но и за Савка. Тя знае ли всичко това?" Учителят отговори: „На никого не съм казвал Истината както на нея. Само на нея съм казвал Истината. Никой не се е пържил на огъня както Савка". Аз стоях като зашеметена, защото бях чула как Савка го запитва веднъж: „Учителю, кажете ми Истината!" Бях чула, че тя искаше да чуе Истината. Но коя Истина искаше да чуе? Това бе загадка. И каква Истина бе й казал, това също остана в тайна. Аз не поисках да го питам за нея, това беше жестоко за мене и не можех да го понеса. Знаех, че Истината е една. Истината бе свят, в който обитаваше Божествения Дух. Но имаше Истина за човешкия дух и за човешкия път на земята, както и Истина за пътя на ученика в Школата. Какъв беше нейният път и Истината за него, само Учителят знаеше. Учителят бе й казал Истината за нейния път. Тя го знаеше, но остана в тайна. Два месеца преди да си замине Учителят беше казал пред една група приятели: „Ще взема със себе си и Савка!" Онези, които чуха това сметнаха, че това се отнася за някоя предстояща екскурзия на Учителя. Учителят си замина и след пет месеца си замина и Савка. Ако беше останала, щеше да направи партия от личности в Братството и щеше да направи грешка не само на себе си, но и голяма беля на Братството, защото щеше да го насочи в друга посока. Ето това Учителят не позволи. А пътят на ученика е даден в Словото му.
