НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

153. КОМУНАТА НА УЛ. „ОПЪЛЧЕНСКА" 66

ТОМ 5
Алтернативен линк

153. КОМУНАТА НА УЛ. „ОПЪЛЧЕНСКА" 66


След Европейската война започна един наплив за наука и образование между младите хора. Войниците, които се върнаха от фронтовете бяха прекъснали обучението си и които желаеха бяха допуснати да се учат в училища и университети, макар че бяха по-възрастни. Една голяма част от младежите нахълтаха в университета в София. Около Учителя тогава се завъртяха много млади хора и непрекъснато посещаваха ул. „Опълченска" 66. Но повечето от тях бяха гладни, нямаха къде да се подслонят, идваха от селата, нямаха препитание, а нямаше работа тогава за бедните студенти. Търсеха тук, търсеха там, намираха работа само там, където се строяха нови къщи. Връщаха се уморени и лягаха да спят. Идваха изтощени и гладни при Учителя Трудно и мъчително положение. Учителят видя и разбра всичко и нареди на студентите: „Идвайте да се храните тук!" Ние с радост пристигахме, слизахме в трапезарията долу в приземния етаж, където леля Гина, Василка и другите сестри готвеха, а на обяд трапезарията се изпълваше с млади хора. Учителят слизаше в трапезарията и се хранеше с нас. Това продължи една-две седмици, но другите научиха, че младежите се хранят при Учителя и започнаха да идват и да се присламчват един по един към общата трапеза. Изведнъж дойдоха да се хранят фамилни хора, хора с домове, с къщи, които си имат семейства, пари и прислуга. Бяха заможни и къщите им бяха пълни с изобилие. Учителят отвори комуната на ул. „Опълченска" 66 на 18.ноември 1921 г. Целта беше да се даде подслон на младите студенти, да им се даде по един топъл обяд, да се охрабрят, че не са сами, а се намират в общество, над което се е разпростряла ръката на Учителя, за да ги закриля. Всеки, който имаше нужда от помощ и съвети идваше при Учителя. От тук започнаха първите опитности на приятелите с Учителя и първите уроци на Окултната Школа. Както аз, така и други тук ни учеха азбуката от където започна вътрешната Школа на Бялото Братство. Но завидяха на младежите възрастните заможни приятели, появи се един егоизъм у тях, защо Учителят събира само младите, изведнъж се стовариха всички на трапезата, която работеше само и само да нахрани бедните млади студенти. Приятелите се бяха върнали от комуната в Ачларе, където мнозина се поразболяха, а някои даже си заминаха от този свят. От кумова срама Жечо чифликчията на чийто имот се прави комуната изпрати няколко чувала с хранителни продукти. От тези продукти сега се готвеше обща трапеза, но възрастните приятели като разбраха, че ние седим на една трапеза с Учителя дойдоха и насядаха на първите лични места, доведоха жените сй, а нас младите ни избутаха, за нас нямаше място. А те бяха с авторитет, бяха първите съмишленици тръгнали с Учителя още от началото на века. А ние за тях бяхме пришълци, някакво прелетяло ято от птици,които бяхме кацнали за подслон и за храна. И така те ни отстраниха. Дойдем ние, а те заели местата в трапезарията преди два часа, седят, разговарят, умуват върху окултни въпроси, говорят за спиритизъм и медиуми, говорят за всичко, което им е интересно и чакат да дойде време за храна, та да дойде Учителят, да седне на масата, а те най-достойните да бъдат около него. Ядяха сладко и изяждаха храната, която бе сготвена за нас. Аз не мога да разбера, те не схващаха ли, че те ядат храната на бедните студенти? А те не внасяха и не донасяха нищо от техните богати домове, за да сложат на трапезата. Ядяха нашата храна, искаха да бъдат до Учителя и само те да се ползват от благословението му. Ето, това е егоизмът на духовните хора. По-страшен егоизъм от егоизма на духовните хора няма. Това го проверихме през цялата Школа.

Един ден се бяха натъпкали много възрастни братя и сестри в трапезарията долу и ние младежите като пристигнахме, за нас нямаше място. Вече не бяхме изненадани, а огорчени останахме вън на двора и се чудехме дали сме закъснели или сме изпреварени. Ние тогава нямахме часовници, защото бяхме бедни. А такива джобни часовници със синджирчета висяха на жилетките на богатите приятели. Ние сме застанали като изгонени на двора и някой казва: „Брех, ние закъсняхме!" Друг посочва с ръка слънцето и казва: „Не сме закъснели, а ни изпревариха!" Трети допълва: „Нито сме закъснели, нито сме преварени, но сме изместени. Ето тия са дошли от сутринта и чакат за чиния леща". Седнали сме на пейката и чакаме. Трапезарията долу е пълна, времето минава, а Учителят не слиза долу, а без него те не могат да разлеят храната. Минава един, два, три часа. Гозбата е готова, но никой не смее без Учителя, но той се е заключил. Много вече са прегладнели, други разбират, че има нещо и че няма да се дава храна поради някаква причина. Един след друг започват да си тръгват. А ние седим на двора, няма къде да отидем, гладни сме. Изминаха 4-5 часа, всички от трапезарията се изметоха и останаха само тези, които обслужваха Учителя. По едно време Учителят излиза и ни покани да влезнем в трапезарията. Нареди да се сложат чиниите. Ние се усмихваме доволно. Учителят беше строг. Учителят нареди на кака Гина да ни напълнят паниците още веднъж. „Разлей всичката храна и от утре тук няма да се готви за готованковците!" Ето така Учителят заради онези закри комуната. А защо комуната? Това беше един комунален обяд, сядахме на обща трапеза, след това се изпяваха песни и накрая Учителят казваше някои поучителни слова. През следващите дни онези пак идваха, но кака Гина ги пресрещаше. „Учителят нареди да не се готви повече." Те се оглеждаха и недоволни си тръгваха. Наблюдавах ги и се питах, че те за едно ядене ли идват? Че те за едно виждане с.Учителя ли идваха? Та те идваха винаги при него, когато имаха въпрос за разрешаване и търсеха неговата помощ. А той винаги ги приемаше, не им отказваше. А сега идваха, поглеждаха към трапезарията и чакаха да им замирише на гозба. Така се разтури тази първа комуна. А продуктите се купуваха с пари давани от Учителя, които получаваше от онези, на които бе помогнал и спасил като принос в знак на благодарност.

Точно по това време, от времето на комуната имам една опитност.

Вървя с Мария Радева, рождената сестра на Георги Радев към ул. „Опълченска" 66 и говорим за Учителя. Решихме да измислим по едно име на Учителя, че когато говорим за него да си казваме това име, та онзи, който ни слуша да не разбере и да не знае за какво става дума. Вървим и говорим. Беше изгряло едно хубаво слънце. Споделих: „Знаеш ли какво, Учителят е слезнал от слънцето и ние ще го наричаме „слънцето". Поседяхме, поговорихме отвън на пейката и накрая се запътихме към трапезарията. Учителят беше долу в кухнята, в сутерена. Около него имаше братя и сестри. Аз седнах долу в трапезарията на втория ред и полукръг от приятели, които бяха заобиколили Учителя. Учителят беше седнал на масата. Той приказваше и всички ние слушахме. Както приказваше, Учителят погледна към мене, изведнъж от очите Му виждам да излизат два лъча слънчеви с физическа светлина, които се насочиха към мене. Аз се зарадвах, значи името „слънце-то",което бяхме дали на Учителя бе точно и сега се потвърждаваше. Учителят продължи да разговаря и цялата тази случка не беше достояние на никого освен на мен. И да бяха видели нещо, нищо нямаше да разберат. Затова Учителят даваше опитностите си на онези, които работеха върху себе си и искаха да учат и да разрешават задачите си сполучливо. Чак когато разрешат задачата си на финала Учителят ще се появи, ще покаже, че той винаги присъствува в живота на ученика, но го оставя свободен сам да се определи. Това бе една жива опитност, когато бях приела вътре в себе си, че Учителят е Слънце, като емблема на живота на земята и в света. Ето ви една опитност, за да разберете, че ние отивахме при него не само да седнем на трапезата и да се насърбаме с топла супа, защото бяхме гладни, но отивахме да се нахраним с „живия хляб", който слизаше от Словото му. Това бе Божествения хляб, който се изливаше чрез Словото на Учителя в ожаднелите души на учениците.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ