Обикновено с Борис излизахме на Витоша двамата, когато той бе свободен от работа и когато нямаше братски екскурзии. Около Симеоново и около Бистрица навремето имаше чудни места, отдалечени, чисти поляни, там където хората не ги посещаваха. Само по сенокос идваха селяните, ко-сеха тревата, преобръщаха я, сушеха я и след това правеха големи купени със сено. Беше приказен свят с разцъфнали полски и горски цветя, мирис и благоухание на пролет и необикновен живот, а птици накацали по храстите и дърветата допълваха онази омая, която ни захласваше. Споделих веднъж с Учителя за тези места. Каза: „И аз ще дойда там". Уговорихме се кога ще бъде екскурзията и от къде ще го вземем. Той спомена, че ще ни дойде на гости в малкия дом и оттам ще тръгнем. В уреченият ден и час Учителят пристигна у дома, беше точен, а ние бяхме се погрижили да дойде шофьор с лека кола в уречения час, за да ни вземе. Колата с шофьора пристигна, ние тримата - Учителят, аз и Борис се качихме и колата ни свали в полите на Витоша, на точно определеното място. Преминахме едно разстояние около 500-600 метра встрани от шосето, изкачихме се на едно хълмче и оттук се виждаше цялото поле, а наоколо цветя и неописуема красота. Бяхме с Учителя, а това придаваше едно приповдигнато настроение. Борис набра съчки, запали огън, на два чепати пръти сложи чайник, който го бяхме оставили предния път и наляхме с вода, която носехме. Чаят завря, после седнахме на поляната, аз постлах бяла покривка, отворихме раницата и закусихме. През това време докато Борис се занимаваше с огъня и чаят Учителят се преоблече, свали запотената си риза, а аз му извадих нова от раницата, за да се преоблече. Борис отиде след това да пере ризата на реката на Учителя, а аз останах с него. Учителят стана и влезе в поляната, оглеждаше цветята и тревите, наведе се започна да откъсва цвете след цвете, като набра цял букет. Ние стояхме с Борис, но не смеехме да късаме цветя, знаехме, че Учителят не разрешава късането на цветя. В градината си отглеждах цветя, но те цъфтяха, прецъфтяваха, но никога не късах цветя. Есента изваждахме изсъхналите стълба и ги горяхме. Затова тук стояхме и наблюдавахме как Учителят върви покрай цъфналите цветя, огледа някое цветче, прошепне нещо, което не разбираме, но дочуваме, че говори с цветето и го откъсне. Не късаше безразборно, не късаше подред, а строго определени цветя, в които се заглеждаше, но преди да ги откъсне, като че ли се спираше за миг, като че ли казваше нещо на цветето на непознат на нас език и тогава го откъсваше. Това не бе едно обикновено късане на цветя, виждаше се много добре. Букета се уголеми, стана голям букет, беше от цветя полски, горски и от разцъфнали тревички. Стана китка от полски, горски цветя и тревички. Накрая Учителят се изправи, погледна букета, хареса му, приближи се към нас и ми го подари. Като ми го подаряваше, каза: „За нищо да не се безпокоиш". Аз го взех и се насълзих. Не зная и не бях виждала, нито чувала дотогава някога Учителя да е късал цветя, да е правил букет и да го подарява някому. Учителят имаше предвид пътя, по който щях да вървя и затова с поднасянето на букета ме предупреждаваше, поучаваше ме и ми определяше пътя. Престояхме няколко часа. После се върнахме като в уречения час, в три часа след обед ни чакаше същия шофьор с колата, който ни върна обратно до малкия дом, а Учителят го закара сам до Изгрева. Преди да се разделя не знам защо попитах Учителя дали да кажа на брат Боян Боев за нашата екскурзия понеже ние контактувахме с него, а той живееше в една от стаите на нашата барака на Изгрева. Учителят замълча. Попитах го отново. Накрая каза: „Е, рекох, брат Боян пише в списание „Житно зърно". А „Житно зърно" беше списанието на младите и на онези, пишещите братя от Братството, където си задоволяваха талантите и писателските си амбиции. С това искаше да каже, че ще разкаже на другите и ще се породи ревност. Разбрах за предупреждението му и запазих в тайна екскурзията, а букета с цветя го запазих и досега. Ще го предам на онзи, комуто ще предам моите опитности. Така завърши историята с букета цветя. Когато много се тревожа, тогава си спомням за онзи миг, когато Учителят стоеше пред мен с протегнатия букет „За нищо да не се безпокоиш". Наистина пътят ми бе начертан и предначертан. Трябваше да се върви по него.
Учителят се връща на Изгрева с леката кола и веднага го наобикалят сестрите, които стояха непрекъснато пред неговата стая, но които не са ви-дяли и не са се усетили как Учителят е излезнал, защото непременно щяха да искат да тръгнат с него ако бяха разбрали, че отива на излет в планината. Попитали го: „Учителю, къде бяхте с тази лека кола?" „На едно райско място." Не им казва къде е бил и с кого е бил. После като научих за неговото изказване, го попитах дали да им кажа за райското място. Обърна се и строго ми каза: „Не. В рая не всекиго се допуска. Той е място на Божествено състояние на душите". По-късно след години, когато минахме по същите места бяха построили летовища. Духовете бяха обсебили това райско място и бяха го направили жилища за човеци. Ето ви един пример за рая на душите с нашата екскурзия и друг пример за жилищата на човеците. Това е достатъчно като пример.
Спомням си, че сме в клас и се намираме в салона на Изгрева. Някаква сестра ли беше или някой външен човек беше набрал един голям, разкошен букет и бяха го сложили във ваза на катедрата на Учителя, там където той сядаше и държеше своите беседи. Като видяхме, че го слагат ние изтръпнахме, някои подшушнаха, че Учителят не позволява да се късат цветя, други пък упрекнаха сестрата, че по този начин ще развали хармоничната среда с този букет живи цветя. Всеки в себе си беше се определил за този букет. Едни бяха за, други против. Но накрая всички помислиха, че може би този букет ще накара Учителя да даде своето мнение по-категорично и по-определено пред всички. Учителят влезна, всички станахме. Преди това пеехме песни, а аз седях на пианото и акомпанирах. Учителят дойде до масата и катедрата, седна на стола, погледна цветята и каза сърдито: „Махнете тези цветя. Аз тук смърт не искам". Веднага скочиха някои от близкостоящите, протегнаха ръце, взеха цветята и вазата и бързешком ги изнесоха от салона. Беседата започна без определените в такива случаи преди беседа молитви и песни с Учителя. Ние всички видяхме, че той беше недоволен не само към онзи, който беше откъснал цветята, онзи който бе донесъл вазата, но и към нас, които бяхме допуснали тази ваза да стърчи там и да развали цялата атмосфера. Тук разбрахме, че за постъпката на един ученик от Школата са отговорни и другите ученици в Школата, защото тяхното отношение към постъпката създава условия и възможност тя да се прояви.
Бяхме в ранните години на една екскурзия на Мусала и там до едно езеро при хижата през 1925 г. Учителят откъсна по едиН стрък тревичка и на всеки един от присъствуващите подари по една тревичка. Тогава Учителят говори беседата „Малкият стрък". Там, чрез тези малки стръкчета бе дадена тази беседа.
Като завърши случката с букета в салона тутакси си спомних как Учителят късаше цветята от поляната на нашите екскурзии. Обърне се, вгледа се в някое цветенце, усмихне се, прошепне му нещо и преди да го откъсне се спре за миг като ли чакаше разрешение от цветето да бъде откъснато. А то се жертваше, предаваше се в ръката Господна и в своята саможертва влизаше в онзи букет, който трябваше да бъде връчен другиму, за да го охрабри в неговия житейски път. Така е и с нас, хората. Понякога в нашата саможертва за Господа, нашият живот се вплита като жертвоготовност в букета на Невидимия свят, предназначен за други същества от друга еволюция според плана на Битието.
Аз съм пред Учителя на разговор.
„Едно желание може да бъде: кристално, растително, животинско, човешко, ангелско и Божествено. Кристалното желание пропуща съвсем незаинтересовано светлината. Растенията приемат топлината и я пропущат. Животинско е това, при което човек взима нещо за себе си. Човешкото же-
Изгревът... , т. 5 лание е разумно. А ти сега си между животинското желание и човешкото. Твоите желания сега почват да стават разумни. Животинското желание е винаги активно. Животното чувствува, че главата му не е в земята, затова е по-свободно и може да се движи. А растението седи неподвижно в земята, защото с главата си е заровено в нея. Ангелско е желанието, когато можеш да го задоволиш по какъвто и да е начин. Когато желанието е чисто, то е Божествено. Ангелското е абсолютно свободно: да знае човек как да работи.
Когато те подплашат като заека тогава ти почваш да разбираш и бягаш. Ти тръгваш на някъде.
Творческите енергии трябва да се трансформират в мисъл, в чувство и тогава те дават живота. Трябва да има едно непрекъснато движение в кръг. И най-безобразната форма, незавидна форма се освещава от съдържанието в нея. Любовта не може да забрави. И в другия свят да отидеш - пак ще мисли за теб. И в друга планета да отидеш - пак ще мисли за теб."
