5.4.2.7. ПИСМО № 7

Веки сме в Мардин, но като как ще се освободим! На никому през ум не минаваше, че може да срещнем затруднение. Мардинските граждани, като никога не са имали там заточеници, гледаха на нас като на разбойници; под никакъв начин не бе възможно да добием поръчители.

При туй трудно положение ние пак трябва да поблагодарим на диарбекирци, на които примерното благодеяние на редко се среща в света. Тази тяхна свята и морална постъпка е незабравима от тези, които са били на заточение у тях. Те сякога бяха готови да пожертват труд, време и пари, за да добият, доколкото е възможно, свободата на един политически заточеник.

Щом ни дигнаха и отведоха за Мардин, диарбекирци се известяват още на утринта и като знаяли, че няма да можем да намерим поръчители, то един от тях, на име Шикерджия, затваря дюкяна и става та дохожда в Мардин нарочно за нази. Щом пристигва, дохожда и намира, като ни съобщава намерението си, за което е дошел.

Поканва мардинските граждани да дойдат на помощ към тая свещена обязаност; но те му отказват. При силни негови усилия, те едвам приклонили с условие само да им пишат някои си диарбекирски първенци, че може безвредно да извършат това. Тъй, господство му, Шикерджията, биде принуден да пише на тия господа да се отнесат писмено до мардинци, за да може да стане нещо. Щом пристигна писмото от тия добродетели, работата се улесни за освобождението ни от затвора.

Превременно католиците арменци ни отстъпиха две стаи в оградата на църквата, за да стоим докато се улесним да си намерим жилище.

Подир това приключение, естествено беше ние да възнаградим и поблагодарим посредника си; ако не повече то поне разноските му да платим. Тая длъжност се отнасяше към мене като по-виден.

Като тръгнахме от Цариград, аз се снабдих с парични средства около 3000 гроша, но по пътя доде достигнем, било за кирия, било за други разноски останали ми бяха около 300 гроша, с които трябваше да възблагодаря на Шекерджия, да задържа нещо за мене си, както и за двамата си другари, които аз повечето подпомагах.

Услугата и благодеянието що Шекерджията извърши заслужаваше голямо нещо; за подобно едно нещо следваше да му се поднесат, ако не повече, то поне от 8 до 10 наполеона. Аз като нямах, другите мои другари никак нямаха, освен Васил Ганчев, който наверно имаше около 1000 наполеона.

Отнесохме се до него и го помолихме да даде и той нещо; решителен отказ се произнесе. Попросихме го да ни даде в заем; и това не биде възможно.

В подобен случай, аз бях принуден да принеса това що имах в разположение на нашия благодетел, като същевременно изповядах, че това що му давам е нещо-нищо. Той като видя и узна положението ми, не искаше да земне и това що му принасях. Но аз го помолих да благоволи да се задоволи временно с това, иначе аз ще бъда несъобразен със съвестта си, пред която оставам като наказан. Тъй той приклони на просбата ми, и се раздели от нази до нейде задоволен.

Аз останах с 30-40 гроша, които, колкото и да беше ефтено, за една неделя нямаше да ни разправят на трима ни. Имах един златен часовник, който ми костваше 15 т. л., поисках да го продам или да го заложа на някого за 200-300 гроша; ни в едното, ни в другото можах да сполуча. Но, дойде ми на ум, че, като бяхме затвора, дохожда няколко пъти някой си лекар арменец потурнак, на име Хайрула ефенди, който ми принасяше своите услуги; подумах си за него: ако се отнеса, дали той не ще ни спомогне в този случай! Попитах де стои, и отидох в дома му. Той ма прие много любезно и учтиво. Като му предложих, че имам нужда от 200, 300 гроша дали ще може да ми бъде полезен за няколко дни? Той ми отговори: даже и повече ако обичате. С благодарение той ма снабди с 3 наполеона, които ма обезпечиха за няколко дни докато се ориентирам в новото си положение.

Гражданите като се известиха, че аз съм лекар, като нов, начнаха да ме викат и да прибягват за помощ към моето занятие. В кратко време аз се поправих до нейде финанциално, дето можах да излеза и на частно-особено жилище. Моят колега Хайрула ефенди, който благоволи да се покаже като мой подкрепител, и който беше просто от практиката лекар, пожела да ма покани да станем съдружници, което и извършихме.

Тъй, в малко едно време аз се запознах със сички по-първо фамилии, които с благодарение ме приемаха в къщата си; нямаше вечеринка или събрание, без аз да не бъда поканен. С една дума град Мардин, в едно кратко време, беше станал за мене като едно второ отечество.

Той, който имаше от 12 до 15 хиляди жители, беше от няколко народности и разни религиозни секти; управлението му зависеше от един паша мютесарифин, с когото аз станах ближен познайник, както и с неговите подчинени чиновници. Тъй щото аз свободно ходех, когато беше нужно, не само по селата, но и от град на град, даже от вилает на друг вилает.

Сичко туй ставаше, че аз бях придобил пълно едно доверие, както от правителствените хора, тъй и от гражданите християни, които мислеха, че аз веки ще стана тамошен жител и тяхен гражданин. Те мислеха тъй, коги аз мечтаях съвсем противното. За да подкрепя тяхната мисъл и да подправя пътя на моите мечти, аз си покупих няколко водни места посеяни от каваци414; тъй щото аз бях вече притежател горе-долу на 10 хиляди дървета. Тая дървена търговия беше една от най-добрите. Ката година дохождаха търговци из вън да ги прекупуват и носат към Мосул. Тъй, дърветата които се пояха редовно и се гледаха добре, в 10-12 години или най-много 15, добиваха такава дебелина дето се продаваха от 20 до 30 гроша едното.

Като се сдобих с едно такова притежание, което беше едно доволно богато имение за тамошните жители, то беше достатъчно да ми добие едно неограничено доверие от страна на правителствените хора, При сичко туй моят план беше съвършено противоположен: аз търсех, чрез туй доверие, да си пробия път за изход.

Този път беше веки проправен, когато Берковски от Диар-Бекир ма извести за тяхното намерение, на което отказах съгласието си; понеже, като беше се открила Сръбско-турската война, аз бях почти уверен, че това военно действие ще бъде за нас заточените едно очастие. Тъй и писах на покойния Берковски да не бърза, да отпусне време на изхода си, да почака да видим като какво времената ще ни посочат. При сичко туй, той не ма послуша, избяга с няколко другари. Благополучни бяха, че не се хватиха.

Под подобно едно благоволение като се намирах, не ми оставаше никакво съмнение, че ще мога да извърша това що желаех когато искам. Още повече, че управителния мезлич415 (идире межилиши) хранеше към мене една благосклонност относително до медицинските потребности.

Появява се чума от към Багдат, нужно беше да се устрои карантинен пост и да се постави един лекар управител; при сичко, че бех заточеник, от всеки друг, предпочетоха мен да назначат за главен управител със 700 гроша месечно. Нещо, което у нас, ако и еднородци, не може да бъде.

Подобни случки произхождат повечето от местния обичай; по тез места турци и християни бяха привикнали да се търпят едни други и да живеят без разлика едни от други; те имаха почти едни и същи обичаи: жените на християните имаха същото облекло, същият обичай както и туркините: както едните имат харемлик, тъй и другите. Когато някой християнин заправи сватба, призовава еднакво турци и християни; подобно правят и турците.

С една дума у тях търпимостта и взаимните симпатии се види да са по-добре развити, отколкото у нас нетърпимостта и антипатията: привичката е второ естество. От това у тях се забелязва повече наклонност към благодеяние, отколкото у нас, към злодеяние. Не искам с това да кажа, че у тях не съществува стремлението на злодеяние, ни пък у нас чувството на благодеяние; но искам да укажа, че у тях преодолява някак си наклонността към първото, а нас, към второто. Както да е, едното и другото зависят от преодолителното равновесие на телесните или душевни сили.

Като не му е мястото тук да се впущам и простирам повече в подобни философически идеи, то ще прекратя и ще кажа, че моето завидно положение в една чужда страна разбуди и развълнува страстите на моите другари. Те, вместо да се радват на моя напредък, повдигнаха се и подадоха прошение против моето свободно ходение. С което нищо като не направиха, начнаха да ми произвеждат такива пакости, които бяха срам и позор, и за които ми е отвратително даже да говоря. И кой? Тези, които аз до вчера подпомагах във всяко отношение. Тъй, аз бях принуден да дружа с туземците отколкото с тези, с които съдбата ми беше свързана.

Туземците беха хора доволно разбудени и интелигентни, в които се нахождаха и търговци, и твърде честни хора. Те, както и по-горе казах, изобщо подържаха всяко отношение турските привички и обичаи.

Един млад търговец, който ми беше и съсед, с когото често се разговаряхме, и който знаеше да хвърга ремил416, когото той наричаше: „Ремил на пророк Данаила”, и който действително беше удивителен. Каквото и да помисляше някой, той ще му даде отговор подобен на неговата мисъл.

Това като бях опитал неколко пъти през зимата, когато се зачена Сръбско-Турската война, аз една сутрина, в един празничен ден, ставам и отивам у тях с намерение да ни хвърли един ремил, като имах на ум следующето: „Тази война ще ли бъде ползовита за нази заточените или не?”. Като отидох и седнахме да разговаряме, аз между приказките му казах: „Комшу, дошел съм да ми хвърлите един ремил с едно голямо внимание за една много важна работа”.

Той ми отговори: „С благодарение и голямо удоволствие”. Не се мина много време, той начна да работи върху моята мисъл, и като свърши, ето що ми каза:

„Подир една ужасна война, вие ще си отидете както искате.” Като се прекрати войната разбра се, че под думите „ужасна война” то било Плевен. Действително щом Плевен падна и русите слязоха в Цариград; не подир дълго време през пролетта, дойде известие, че имаме позволение да си отидем.

Тъй като пожелахме да минем през Александрия, а не през Самсун, и като пътя беше някак си опасен, то поискахме две заптиета да ни придружат; това наше желание се уважи. Щом пристигнахме благополучно до морето, то от там, даром с един руски параход се отведохме в Цариград.

Преди да свърша позволете ми да кажа нещо за причината, според известието на някой си (който вие може да знаете по-добре като бяхте там него време), на нашето премествание в Мардин.

Според сведенията, ако те са верни, причината бил лекаря евреин, който се навърташе около Кюрт-паша. Той като се известил, че между нас се намирало лекар, зловидяло му се да не би някак си се повреди положението му; още повече се настройва против това като видял, че големците ма викат от затвора за да им гледам болните. При това не му е останало никакво съмнение че, ако ни оставят в Диар-Бекир, то тоя без друго може да пострада. В подобен случай подумва си той: моите интереси, моята репутация без друго ще загинат. Да изчезне и да се премахне това, то трябва аз да извърша нещо такова, чрез което те да се изпратят в друго място, от колкото да останат тук. Тъй, той сговорва няколко души, ближни на пашата да му помогнат във въпроса, който той мисли да повдигне пред пашата, под следующия начин:

„Паша ефенди, научавам се от верно място, че последните четирма души заточеници били едни от най-главните водачи относително бунтовническите движения.

В града ни се нахождат доволно заточени, дали като излезат и тези няма да се появат и произведат някакви неприятни смутове? Като гледам, че ден се не минува без да отидат вехтите да ги навидат и обиколят, то не може, сякам, да не подума некой, че те сички не са едномисленици. Следователно от подобни хора сичко може да се очаква.

По длъжност и съвест нужно е мисля да доложа на ваше превъзходителство това що чух и видях; по-нататъшното действие остава под нейно благоволение.“

Пашата, колкото и да не е взел това сведение за сериозно, но подбуден и подпомогнат още и от другите негови окръжающи, начнал да се двоуми. На конец казва: дето ще бъда неспокоен под съмнение, то по-добре ще бъде да издействувам през Цариград да ги изпратя в друг един град на моя вилает.

Отговорът на това долагание е било причина дето ние останахме цели три месеца под затвор в Диар-Бекир.

___________________________________

414) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Кавак - топола

415) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова'. Мезлич, мезлик, мезлиш, меджпис (ар.-тур.: meclis) - съвет, събрание.

416) Ремил е едно турско или арабско гледание чрез капки от три реда, от които капки гледачът, по един начин, извличаше букви, от които съставяш думи и следователно изкарваше едно предложение. Начинът е подобен горе-долу на този у нас, когато хвъргат карта; с тая само разлика, че тук предложението биваше глухо.