3.6.9.3. ЗАНАЯТИТЕ НА БОЛГРАДЧАНИ

Главните занаяти, които болградчани практикуват, са: шивачество, кожухарство и абаджийство. Тези занаяти са донесени от България и отначало имали голямо значение и играели важна роля в търговията, но понеже болградчани и другите колонисти започнаха да се отказват от народното си облекло и обичаи, сега виждаме, че тези занаяти западат.

Сега всички младежи и стражи в Болград се обличат като европейци; по същия начин се обличат и жените, а след това този пример е последван и от останалите колонисти.

Тази промяна се почувствува особено силно, след като колонистите останаха и в Молдавия.

Тази е причината, дето от няколкото десетки души, които преди това са се занимавали с този занаят, сега са останали само трима-четирима, и то наред с това имат и манифактурни дюкяни, занимават се още с дърводелство, градинарство и скотовъдство. Има и такива, които се занимават със събирането на добитък, а други пък с жито. Но по-голямата част от болградчани освен къщи за живеене имат на двете главни улици дюкяни и кръчми, в които през годината се продават безброй много бъчви, пълни с вино и ракия. Тези третостепенни заведения се посещават от низшата класа на народа, която насища свободно своята жадна и пресилена алчност. В тези заведения царува пълна свобода. Но когато прехвърли границите, тя става скъпа и за нея се заплаща със спукани глави и счупени ръце. Разбойничеството и кражбата не са твърде редки явления.

Има хора, които смятат кражбата за занаят, например да крадат чужди волове, коне и овце, които след това продават на друго място или пък колят в своите касапници. Кражбата е толкова разпространена, че надминава всички останали занаяти.

Част от старите болградчани заемат служебни постове: училищни настоятели, касиери,... старшини,... кандидати и пр. Те с удоволствие образуват партии, за да бъдат избирани за ръководители, и са готови да проливат кръв само и само да си останат старши.

Младите болградчани, въпреки че от скоро време започнаха да заемат граждански служби, са все още безгласни, по значение нищожни и пътят им е още тъмен и закрит. Като вървят по стъпките на своите бащи, те когато подранят и надпреварят бащите си в кафенетата, стават първи герои на билярда, на който с особено изкуство и прозорливост търкалят слоновите кости, отиграват кафета и чай за няколко дни напред, с особена настървеност се залавят в играта на карти и с гордост доказват правата си в картната игра. Вечерно време мерят улиците с твърде весели и съвременни песни като например: frounza verdi, или „красива природа”, а понякога и през нощта, когато спиртът ги въодушеви, грижат се за увеселяване на улиците. Трябва да кажем, че тези похождения на младите са твърде неприятни за старите. По този въпрос ние ще поговорим по-нашироко по-нататък.

Нека читателите не мислят, че болградчани спят, обратното, те напредват и се развиват бързо по посока на цивилизацията. Тази цивилизация те разбират наопаки и я посрещат като окаян тузлучанин, който, като няма нова дреха, посреща байрама, като си обръща наопаки ямурлука. Затова ние ще разгледаме системата, която те са избрали на тази европейска цивилизация.

През 1857 г. в Болград имаше само едно кафене, което се посещаваше от малко хора, и то тези хора идваха тук за кратко време с единствена цел да прочетат нещо ново в политическите вестници, а сега в Болград има повече от 10 кафенета и всяко от тях си има билярд и пр. Всичките тези кафенета от сутрин до вечер са препълнени с хора, билярдът е ограден с хора подобно на тузлучани, когато се натрупат на тарханата. Всичките те са заети: едни играят на билярд, а други на карти. Тук не се намират с дребни работи, с четене или с разсъждение по някои обществени работи. Но необходимо ли е да се говори за това? По същите причини не е необходимо и да се чете, защото те знаят да зарязват на рабош и да отбелязват с тебешир на стола като хора грамотни, излезли от школа с атестати свидетелства и похвални грамоти. Такива хора се красят със знанията си така, както хаджиите със своя Ерусалим и с едното и другото са украсени къщите на болградчани, а това им придава такъв вид и украса, че те съвършено падат дори и в техните очи.

Нито една воденица не познава такава навалица, каквато има в болградските кафенета. Те не се изпразват от сутрин до вечер; стените им, таваните им и подът са почернели от дим и ако кажем, че приличат на цигански катуни, ще е малко, но пък затова можем да ги сравним с немските заведения, в които кънтят свинските бутове. Впрочем това название подхожда напълно, защото един болградчанин, който има по-обработен език, на техен възпитан маниер смята за унижение да каже: „Да идем в кафенето”, но в „кочината”, вместо да каже: „Дай наргилето”, „Дай кюлхането”; „Да идем да играем билярд”, „Да идем при хауза”.

Някой чужденец, който иска да се запознае с болградчани, може да стори това само в кафенето, защото както за познат, така и за непознат човек техните къщи са затворени по същия начин, както и източните хареми за европейците.

И така ние виждаме, че Болград върви напред. Имало е случаи, когато някои от добрите и уважавани старци, когато е искал да поучи болградчани да не се пристрастяват до такава степен в кафенето към играта на карти и на билярд, за това негово наставление са го вдигали на вили и са го отрупвали с хиляди укори, обвинявали са го, че той не разбира духа и времето на цивилизацията.

Известно е, че образованите хора винаги са имали влияние над простите, но тук виждаме това да е обратното. Ние ще посочим по-долу, когато му дойде времето, какви са лошите последствия, които е оставила върху младите учащи се юноши играта на карти. Тук в кафенето както ученикът, така и всеки друг може да види, че болградчани излизат от дома си сърдити и с някакво особено настроение, без дори да са изпили чаша чай или кафе (повечето от посетителите на кафенето не пият в дома си нито сутрин, нито вечер чай и кафе; това вършат само в празници и когато има именни дни), бързат към кафенето. По пътя те нямат време да си задават въпроси, нямат време изобщо да говорят. Който не познава живота на тези хора, може да си помисли, че болградчани, като отиват към кафенето с такава забързаност, като че бягат от своите задължения.

Болградчанинът, като стигне в кафенето и направи едно „Сабах-хаир-олсун”, тогава ще потрябват карти, кафе и чибук, разбира се, за сметка на този, който губи, след това сяда с някого и започва да играе на карти. С едната ръка той дава и реди картите, а с другата държи чибука, от който излиза дим като от комин, от време на време ще дръпне от чибука и ще сръбне от малката чашка кафе (тук кафето се вари по турски с каймак). Разбира се, при играта на карти често възникват спорове и ругатни. Когато открият, че единият е скрил карта или излъгал, тогава биват изричани много хулни думи. Но има и такива случаи, когато при подобни спорове единият от играещите се разсърдва, оставя си кафето и чибука и излиза от кафенето, а онзи, който остане, ще има работа с кафеджията (читателите ще разберат защо). Всичките тези странности в тяхното поведение, големи думи, лъжи и пр. служат за пример на младото поколение, но това е все още нищо. По-долу ще видим и някои други безнравствени примери, каквито бащите дават на чедата си,.

И тъй, когато болградчанин играе на карти, човек с пищимал не може да излезе пред него. За болградчани не е добър този човек, който не посещава заедно с тях кафенето. Такъв човек бива укоряван, осмиван в простотия и затова, че той не познава тяхното преуспяващо общество.

Така например един от добрите, честните и трудолюбиви младежи Иван Начев се намира сега в такава немилост. Впрочем дали ще дойде време, когато те ще могат да го разберат, или пък той да тръгне по тяхната вода?