3.6.8. ИЗСЕЛВАНИЯТА СЛЕД ОДРИНСКИЯ МИР

(1829 година)

В: Кристанов, Цветан Ангелов, Маслев, Стоян. Д-р Иван Селимински

като учител, лекар и общественик.

София: БАН, 1962, с. 88-97.

Селимински се върнал от Пловдив в Сливен, когато пред народа стоял съдбоносният въпрос, какво да се прави? Никой от българите не придавал никакво значение на чл. 13 от Одринския мирен договор, според който на всички се давала амнистия за извършените престъпления през време на войната.

Научени от горкия опит, те знаели, че той няма да има никакво приложение и въздействие върху турските власти и население. Сливенци изпратили една делегация в Бургас, в която влизали Васил х. Михайлов, Атанас х. Паскалев и чорбаджи Цено Койнов, при главнокомандуващия фелдмаршал Дибич, комуто тя изложила предстоящите опасности за населението и помолила да им бъде осигурено покровителство чрез руските консули в градовете. Явили се и други делегации със същите въпроси и молби и въпросът е бил отнесен до Петербург, откъдето било наредено да се даде разрешение и помощ на желаещите българи да се изселят.

Самият Дибич по свидетелството на Селимински се стеснявал да ги съветва направо какво да правят - „да стоят ли в родината си, или да се изселят, защото и едното, и другото бяха гибелни”. Той наредил чрез началник щаба генерал Вахт как да стане тяхното изселване. Русите са проявили големи грижи в средства и организация по изселването на българите-бежанци, което е подчертано в нарочните инструкции за настаняването им в Русия.

След този отговор на главнокомандуващия сред сливенци се оформили три партии: първата настоявала да се изпратят пратеници до султана, за да се измоли прошка за всичко, което е било извършено против турците през време на войната и руската окупация; втората партия настоявала за масово изселване, единственият път да се избавят завинаги от отвратителната турска тирания; третата партия била за повдигане на общо въстание в цяла България, използуване присъствието на руските войски за освобождението на страната ни от турско иго.

Първата партия обединявала гражданите от „гръцката класа” според Селимински, т. е. чорбаджиите. Те се надявали чрез покорството и блюдолизничество да придобият отново турската подкрепа и господството си в обществените работи, за да живеят за сметка на обществените средства. Те били ненавиждани от останалото гражданство и естествено е било да пожелаят да придобият на всяка цена и с всички средства покровителството на турците. По-заможните граждани пък трудно могли да се помирят с мисълта, че трябва да жертвуват толкова свои имоти и имущества. Ето защо те се наредили на страната на „гръцката класа”.

Привържениците на последната, които Селимински характеризира като герои на клеветата, доносите и низостите, не са имали смелостта да излязат с открита агитация в полза на своето становище, затова извикали одринския митрополит Герасим Критски, към чиято епархия се числел тогава Сливен, да убеди народа да остане. Владиката се отзовал на поканата, обаче влиянието му сред народа отдавна било изчезнало поради редица противонародни мерки и клевети, които той отправил по-рано срещу сливенци. Гражданите го посрещнали така, че той бил принуден да си отиде преждевременно, за да си спаси живота, затова не можал да свърши нищо.

Втората партия се състояла предимно от търговци и занаятчии. Това били хората, които живеели, общо взето, добре, без излишъци, но и без лишения. Те са били оная част от градското население, върху която е падало най-тежкото данъчно бреме. Уповавайки се на своите занаяти и на търговията, те били решени да се избавят веднаж завинаги от несигурността и опасностите, които съществували за тях при турската власт. За селяните пък било достатъчно, пише Селимински, да имат необходимата обработваема земя и добра вода за пиене. Тази партия била най-многобройната.

Третата партия се състояла от млади, буйни и решителни в живота хора, жадни за подвизи. Те се събрали около известния родолюбец и революционер капитан Гзорги Мамарчов от Котел, който през същата война командувал един отряд от 500 души българи доброволци и пръв проникнал с отряда си в силно укрепената Силистра, като улеснил бързото падане на града, което било отбелязано от руското командуване. Щом Мамарчов вдигнал знамето на въстанието, към него се стекли мнозина българи, които помагали на руските войски във войната и отмъщавали на турците за техните зверства. В скоро време под неговото знаме се събрали повече от 1000 души революционери.

За Селимински е било много ясно, че нищо не може да спаси не само провинилите се пред турските власти българи, но и много от невинните. За него е било по-трудно да определи отношението си към революционната партия на капитан Мамарчов.

Мненията на Селимински и Раковски за Мамарчов се различават коренно в зависимост и от различията преценка на тогавашното вътрешно и международно положение. Раковски се възхищава в хайдушката си поема „Горски пътник” от благородното дело на юначния българин, разбира се, не защото Мамарчов е бил негов сродник, а защото е бил сроден с него по дух. Раковски разглежда нещата така, като че ли само задържането на Мамарчов от русите е осуетило всенародното въстание и освобождението на България.

Селимински е гледал на положението по-другояче. Той е съзнавал напълно, че всенародно въстание и въоръжена борба за освобождение на родината ни е „свято дело”, против което не би могъл да възразява никой разумен човек.

В онзи момент обаче според него то не е било възможно по следните съображения: не са били приготвени предварително оръжие, бойни припаси, пари и храни; не е била осигурена безопасността на жените и децата; отсъствувала връзка с останалите градове на България за широко разгръщане на въстанието и постигане на единодействие, нямало връзка и със съседните народи; липсвали са при това и достатъчно достойни мъже, които да ръководят въстанието; голям недостатък е било и обстоятелството, че българите не са били опитни във владеенето на оръжието; и, най-важното, той е считал, че най-голяма пречка е било отрицателното отношение на руските военни власти към едно такова въоръжено въстание на българския народ, което би могло да предизвика редица конфликти на Русия както с Турция, така и с великите сили. При това Русия се е намирала в затруднително положение и не е щяла да може да окаже съществена помощ на едно такова въстание. Освен това чумната епидемия взела големи размери всред армията и населението.

За Селимински са били същевременно ясни пагубните последици от масовото изселване на българите и накърняване целостта на българския народ, но той се е утешавал с мисълта, че изселниците ще могат да се върнат пак по своите родни места или пък техните потомци.

И тази надежда на Селимински не е останала празна. Отрядите на българските доброволци през Кримската война, опълченските дружини през Освободителната война и многобройните родолюбци от средата на българската емиграция оправдаха предсказанията на Селимински.

Не са останали нечути от Селимински и разпалените и затрогващи слова на бунтовниците. И след четвърт век те са звучали силно в неговите уши, както това личи от неговите думи.

Дейната опозиция на Селимински срещу кроежите на Мамарчов и неговите привърженици му е навлякла враждебността на последния, изразила се в различни заплашвания от страна на неговите привърженици.

Революционната партия, която брояла вече над 1000 души в Сливен и имала по-стегната организация от другите, започнала да упражнява известна власт в града. Към нея се стичали постоянно все нови и нови привърженици. Нейната власт обаче не била дълговременна, защото руското военно командуване се намесило и арестувало капитан Мамарчов, който бил отведен в главната квартира в Бургас. Делегацията от котленци и сливенци, негови сподвижници, която се явила при главнокомандуващия фелдмаршал Дибич, за да иска освобождаването на Мамарчов, въпреки че била много настойчива, не е имала успех.

Партията на „гръцката” класа след провала на мисията на одринския митрополит също не могла вече да разчита на успех. Само партията на привържениците на изселването печелела все повече и повече почва. Причината за това не се криела само в страха, а главно в събитията, които станали в града.

След сключването на Одринския мирен договор много турци се завърнали в града. Още в присъствието на руските войски те започнали да вършат различни издевателства над българите. Турските разбойнически башибозушки чети нападали и убивали българите открито и само благодарение на енергичните мерки на русите били предотвратени големи кръвопролития. Изпращането на руския консул Ващенко в Сливен по молбата на българите и с разрешение на султана не могло да разколебае взелите решение да се изселят сливенци. Самият Ващенко не оправдал надеждите на българското население и бил отзован по-късно.

След като мнението на втората партия надделяло, била изпратена делегация до главната квартира в Анхиало, за да се научи кое място е определено за заселване на бежанците и някои други подробности. В делегацията взел участие и Селимински. В главната квартира делегатите научили, че руското правителство е определило за заселване южната част на Бесарабия.

След завръщането на делегацията всред сливенци настъпило известно успокоение. Още през февруари 1830 г. 100 семейства от Сливен изпратили съгражданина си Лазар Станчов във Влашко и Молдова да им търси място за поселение. Някои пък от користни подбуди, както твърди Селимински, агитирали народа да се засели също във Влашко, в селата на каминара Стефан Мосху. Агитациите са били изострени и ожесточението по едно време стигнало дотам, че членът на „Братството” Добри Желязков е искал публично смъртна присъда за Селимински поради факта, че Селимински е бил един от най-горещите защитници на идеята за преселване в Русия.

Селимински отправил писма до други градове и села да последват примера на Сливен и да се приготвят за изселване. Ето защо той посетил втори път главната квартира, където генерал Вахт му предал покана на бесарабските български колонисти до новите изселници, с която те ги приканвали да се заселят в Бесарабия, като ги уведомявали, че ще отделят от всеки 60 десетини земя по 10 десетини за новите преселници и че ще им помагат всякога като на свои родни братя.

Денят на тръгването на изселниците бил определен за 20 април 1830 г., обаче руските войски получили заповед да напуснат Сливен на 15 април и затова денят на заминаването на изселниците бил изменен и определен на 13 април, с което се целило ариергардът на руските войски да пази бежанските кервани от нападенията на турските разбойнически чети, каквито гъмжели из страната.

Сливенци разпродали на нищожни цени движимо и недвижимо имущество, покъщнина и занаятчийски инвентар, за които едва се намирали купувачи.

„Взиманията - даванията и свързаните с тях парични документи - пише Селимински - трябваше да бъдат считани за напълно загубени, също и неиздължените сметки от търговски предприятия. Неизплатени дългове, складове, пълни със стока, работилници, гъмжещи от разни работи, къщи, нагласени с всичката необходима покъщнина, дворове с хубави цветни градини и овощни дървета, вътре в дворовете кладенци с най-бистра вода за пиене и вади с текуща вода, хълмове, покрити с лозя, най-плодородни полета, вечно текущи реки, много и гъсти гори, забележителни чифлици, най-здрав климат и охолен живот.

Всичко това, плод на толкова векове и безброй ръце, трябвало в един миг да изчезне, а в него намираха утеха хиляди семейства на старини. Въпреки всичко те трябваше да ги напуснат с най-голямо равнодушие само и само де се избавят от нечестивото и непоносимо турско иго. За да стигне човек до такова решение, щото да пожертвува всички блага на своето благоденствие и да се изложи на нови нещастия с неизвестен завършек, показва и всеки трябва да повярва, че турското владичество е най-страшното от всички, което въпреки всичко това някои именуващи се християнски народи защищават с най-големи жертви и поддържат още запазването на тази държава всред останалите държави за срам на човечеството и на гигантския напредък на цивилизацията на настоящия век.”

Българският народ тогава се е намирал в страшна нужда, за да се реши той, който е така привързан към своето родно място, към своята къща и земя, във вид на огромни кервани, които са обхванали повече от 100 хиляди души, да остави своите родни огнища и да се напъти към Влахо-Молдавия и Русия.

„Човек трябва да е видял сам, пише Селимински, колко голяма скръб и душевно сътресение изпитваше народът, когато се виждаше принуден против собствената си воля да напусне преди всичко светилищата, оставени от дедите му, и гробовете на прадеди, деди и други близки сродници.

Това място на последната му молитва беше същото, където той винаги отиваше да се моли и получаваше благата и благословиите на небесния отец, където се извършваха всички свещенодействия, където се кръщаваше новороденото дете, където се благославяше бракът, където получаваше опрощение на греховете си, където чуваше поучението за справедливото възмездие на неговите деяния - смъртта, където се извършваха молебствия за умрелите, където слушаше божието слово, където най-после намираше ежедневно утеха за скърбите и нещастията си и обещание за възмездие на добродетелните си дела.

Той трябваше да посети за последен пътгробищата, където почиваха прадедите, родителите, роднините, приятелите и децата му, за да ги прекади, да направи последните обичайни помени за упокоение на душите на всички покойни, да ги целуне и пролее последната сълза за свое утешение. О, колко здраво е свързан човек с родното си място! - възкликва Селимински. - Той предпочита много пъти да падне в сражение за защита на отечеството си, отколкото да го остави и да се пресели на друго място, ако и да е много по-хубаво.”

Настъпил последният час на раздяла. Едни, които според Селимински били по-опитни и по-далновидни, искали да бъде изгорен градът по две причини:

1) да не се ползуват от оставените неща онези, които цели 5 века са им причинявали нещастие върху нещастие, и

2) да изчезне надеждата у изселниците за обратно връщане.

Други са били на обратною мнение. Тяхната интимна мисъл е била, както вярно се е досещал Селимински, че може да се създадат в близко време благоприятни условия за връщане. Такава надежда им е била внушена и от одринския митрополит Герасим.

Твърде е възможно при заминаването на изселници някои от привържениците на първото становище да са осъществили плана си, но в никой случай не може да се сметне за правдоподобно сведението на руския етнограф и писател Вл. Дал, съставителя на знаменития руски тълковен речник, по образование лекар, който по това време се е намирал там с руските войски, че Сливен бил запален и само купчините прах и пепел показвали мястото, където недавна се е намирал градът. Трудно е да си представим и такава всеобща безразсъдна постъпка, с която изселниците се отплащали на враговете си турци, за каквато пише съшият Дал в повестта си „Сливенка”.

На 13 април 1830 г. рано сутринта огромен керван от бежанци напуснал Сливен. Пътят на кервана бил определен. Айтос бил средоточище, където трябвало да пристигнат и бежанците от другите градове и села на Югоизточна България, та оттам да тръгнат заедно. По-нататък пътят им бил определен все край морето през селата Баня, Бяла река, Фундукли, Петрикьой, Варна, Каварна, Мангалия, Кюстенджа, Бабадаг, Исакча и оттам през Дунава при Сато-нову в Бесарабия.

Някои закъснели са минали през Чалъкавак, други минали през Твърдишкия проход, а трети се накачили на кораби от черноморските пристанища за Одеса и Крим.

Селимински твърди, че от 4000 семейства в Сливен само 65 се решили да останат. Когато в Айтос станало първото преброяване на бежанците, събрали се и от Стара Загора, Нова Загора, Новай, Ямбол, Карнобат и др., оказали се 16 565 семейства. Керванът бил съпровождан от казашка охрана.

Селимински говори за четири партии, които се оформили по пътя:

„Едната партия се състояла от твърдо решени хора да се изселят извън границите на турската държава. Тази партия се разцепила от своя страна на две други партии: едната била за изселване в Бесарабия или изобщо Русия и другата - за Влашко и Молдавия. Трета партия искала на всяка цена да се върне.

Четвърта партия била твърде войнствена и имала план да настани семействата си в балканските котловини, а мъжете да се опълчат срещу турците. От целите на всяка партия - пише Селимински - се вижда, че едната (т. е. търговско-занаятчийската - бел. н.), искаше вече да се пресели в страна, където да може свободно да работи.“

Така наречената „гръцка класа”... знаеше, че не е възможно да живее заедно с народа, както преди, защото, както се каза по-горе, от нея произхождаха клеветниците, предателите, шпионите, лъжесвидетелите, интригантите и смутителите.

Тази партия желаеше да се върне и да живее заедно с турците... Третата партия (т. е. тази, която била за преселване във Влашко и Молдова - бел. н.) се ръководила твърде много от користолюбие, та пожелала да се възползува при тези обстоятелства от нещастията и нуждата на страдащи заедно с нея съграждани. Тя замислила лоши кроежи срещу по-простите и искала дори, ако е възможно, да ги направи свои подвластни крепостници.

Четвъртата партия, може би най-достойната за похвала, имаше съзнанието, че човек не може да благоденствува никъде другаде на земята освен в родната си земя и преди всичко в отечеството си, което се намира под свое народно и самостоятелно управление.

„В отечеството си човек трябва да бъде или свободен, или да не се чувствува вече щастлив.”

Човек по самата си природа е сраснал с отечеството си и нравствено, и обществено, и физически. Никакъв разум не е в състояние да обуздае неговия устрем и благодарение на това той се решава на най-смели и големи дела, ако и да са често пъти невъзможни. Членовете на тази партия бяха сега съвършено малко и не можеха да имат други сподвижници освен само онези, които при подобни случаи и да не постигат целта си, не губят много, напротив, печелят най-голямата за човека слава.”

Всяка от тези партии си имала и свои водачи, които обособили своите групи и когато стигнала към реката Тича (Камчия), всяка тръгнала по свой път. Едната продължила пътя си по крайбрежието на Черно море по посока на Бесарабия, другата се отправила за Силистра, за да премине във Влашко, третата партия се върнала, а четвъртата, след като извършила няколко безуспешни набези под предводителството на Мамарчов срещу турски села, се разцепила и хората й се присъединили към останалите три партии. Разложението на тази партия станало окончателно, след като за втори път Мамарчов е бил арестуван от русите и откаран в Букурещ, за да бъде съден.

Преселниците, които се насочили към Бесарабия, според Селимински запазили най-голям ред и по пътя не се случило никакво нещастие и безредие.

В описанията на Селимински лъха от всяка дума дълбока скръб, породена от страшното нещастие, което се стоварило върху нашия народ след Одринския мир. Такова велико преселение от около 100 хиляди души, което обезлюдило почти цялата Югоизточна България, от която не само болшинството цветущи села, но и градове се изселили под страха от страшното отмъщение на турското население и власти, не е било запомнено от падането на България под турско иго. Това представлявало огромен урок за нашия народ, който на един път е загубил такова голямо количество население.

Трябва да подчертаем, че въпреки много прочувственото описание на това изселване от страна на Селимински той не е разбирал огромната загуба, която се нанасяла на българския народ с това масово изселване.

От тая гледна точка ще трябва да признаем, че според нас капитан Георги Мамарчов е бил на по-прав път, защото той не е целел изселването на българския народ, а оставането и защитата му със свои собствени революционни мерки.

За щастие турското правителство по своята късогледа политика не могло да насели тези запустели места и нашият народ със свойствената си жизненост в близките десетилетия е могъл наново да покрие и засели тези плодородни места с бързия си естествен прираст.

Благодарение на добре организираната руска помощ с храни и превозни средства и защита на бежанците последните са могли благополучно да минат Дунава. Когато пристигнали в Сатунову, преселниците били посрещнати от нарочни руски чиновници, натоварени със задачата да ги приемат и настаняват. Били обнародвани и привилегиите на колонистите, които в същност съществували отдавна съгласно указите на Екатерина II (1762-1796) и Александър I (1801-1825). От всичко това се вижда, че руското правителство е проявило твърде много грижи за българските бежанци.

Много по-тежко било положението на бежанците, които отивали за Влашко и Молдавия. След като пристигнали много хиляди семейства в Силистра, бил поставен на дневен ред въпросът за мястото и условията на настаняването им. Влашкото правителство не било взело никакви мерки, било от политически съображения, било поради равнодушие, защото знаело от опита на предишните български преселения, че преселниците сами ще се погрижат за настаняването си. Вместо това тук се стекли много влашки боляри и земевладелци да канят преселниците да се поселят в техните имения, като им давали най-съблазнителни обещания.

Българите, знаейки за крепостното положение на влашките селяни, не се оказали лековерни. Те изпратили една делегация направо при влашкото правителство да го уведоми за пристигането на толкова много хора и да го помоли да им даде свободна земя за поселение. Правителството отговорило, че не разполага със свободни земи за такава цел, но че преселниците, ако не се разделят по селата, могат да си купят място, на което да се настанят. Този съвет бил възприет от преселниците и благодарение на подкрепата на споменатия вече родолюбец Андон Иванов Камбуроглу, родом от Сливен и живущ тогава в Брашов, идеята имала всички изгледи за успешно осъществяване.

Селимински като водач на партията за изселването в Русия бил избран от бежанците след пристигането им в Сату-нову за техен представител (депутат) в Галац, за да улеснява преминаването на народа по местата за установяването им, пренасянето на вещите, които били изпратени преди това с парахода от черноморските пристанища, а също и по другите въпроси, свързани с преселението им, особено и с чумната епидемия.