1.1. Д-Р ГЕОРГИ В. МИРКОВИЧ

Тодор Бъчваров

В: Виделина. Г. 3, 1905, кн. 7-8, с. 178-185.

„И чух глас от небето, който ми казваше:  Пиши:  Блажени мъртвите, които умират от нине в Господа. Ей, казува Духът, да си починат от трудовете си, и делата им ходят след тях.”

Откровение на Св. Йоана, гл.  14, cm. 13.

Уважаемият  старец,  г-н Д-р Георги В. Миркович,  редактор-основателя на  „Виделина”  не е вече между живите - между  тия, които сме го познавали и окръжавали. Той се загуби за нашите физически очи - умря. Не! - пресели се, отиде в Небесния мир, дето няма физически терзания, плач и ридания.

Замина в дворовете небесни за отмора и покой. Умря неговото тяло, изгасна физическият живот, що бе пред нашите очи; но той е жив и днес вкусва насладите на свободен духов живот. Не е ли това за него по-добро, а за нас утешително? Защо да тъжим, защо да леем сълзи, защо да се покриваме с черно? Но ние скърбим за раздялата, за милите спомени; не жалим за някаква загуба: смъртта не е край, а врата на безконечността. Всинца през нея ще минем - тъй е Бог отредил, за туй е най-добро! Заспиваме, за да се събудим пак - раждаме се в тялото, работим за нуждите наши и на ближните си; падаме, ставаме - придобиваме опитност, приготвяме своята бъднина и когато се уморим от живота, иде смъртта да ни освободи от товарът, за почивка, за разчет, за да вкусим плодът на животния труд. А след туй се пробуждаме - раждаме се за работа в нов живот, ново физическо съществуване.

Колко велик е тоя вървеж, тоя път на усъвършенствуване в Бога! Защо, прочее, смъртта, която е само едно явление от великата драма на живота да ни изненадва, плаши?

Нашият покойник е вече в истинския живот, това би трябвало да ни радва! Би трябвало, не в черно, а в бяло да се облечем, като знаем, че той се е освободил от бремето на плътта.

Никой, освен Бога, не знае дните на живота ни; не знае техния край. Ала често тия, що са се трудили и работили за Неговото Царство, и са се повдигнали значително за да се съобщават с Небето, Бог ги е предизвестявал за времето на преселението им - за края на земния им живот.

Покойният бе щастлив да получи такова предизвестие от Господа. В един приятелски сбор във Варна през август, т. г., Духът-ръководител31 бе изпратен от Горе с тази вест към него:

„Да бързаш да завършиш всичките си работи: имам намерение да те повикам скоро. От сега да не отлагаш нищо.”

Да, и той биде повикан и то твърде скоро. Десетина дни преди смъртта той усеща отпадане на силите; пада на легло; слабостта се усилва и на 29 септември в 9 часът заранта без агония предава Богу дух в родния си град Сливен на 80 годишна възраст. Като заслуживш на родината погребението му става твърде тържествено: вземат участие, по инициатива на градското кметство, всички учители и ученици, читалището, женското благотворително дружество „Майчина длъжност”, опълченското поборническо дружество, дружеството на лекарите и всички граждани почти. Погребението взема изглед на народна церемония в градът. Учениците и ученичките въпреки дъжда, заемат двете страни на улицата от домът на покойника до църквата Св. Димитър; от църквата до гимназията. Шествието минава през чаршията и подир - край църквата, мъжката гимназия и девическото шестокласно училище. Държани са две речи, една в църква от директора на гимназията, г. Д-р Захария Димитров, който описва живота му и изтъква неговите заслуги към отечеството, и друга на гроба от кмета, г. Илия Гудев, кратка но твърде прочувствена реч за заслугите на покойния.

Д-р Георги В. Миркович се предполага да е роден през 1825 год., понеже сам е казвал преди смъртта си, че е прехвърлил с няколко месеца 80 години. В детинство се е учил в родния си град Сливен при панелениста Цукала. Училището в Сливен той напуснал към 1840-41 г.; последен учител му е бил Сава Доброплодни, свършил в гръцкото училище в Куру-Чешме, Цариград.

До 1845-6 год. младия Георги продавал вълна и чистел ямурлуци на бащиния си дюкян, но ламтял все да иде да се учи. По него време Братия Мустаковци в Букурещ, Д-р Селимински и други патриоти българи се заели да основат български пансион в Киев за възпитание и образуване на по-отбрани българчета. За тая цел те издействували от руския синод или от руското правителство за изпращането на десетина българчета да се учат в семинарията на „казионна” издръжка. За управител на пансиона поставили някой си Крапчев. Между българчетата били: Драган Цанков, Иван Кишелски от Котел и други непознати, починали млади. Сполучил да бъде приет и Георги Миркович. Ученици имало от Русчук, Свищов, Търново, Габрово, Котел, Букурещ и Гюргево. Те заминали за Киев в 1847 год. След 5-6 месеца, по причина на лошата храна и живот, те се поболяват, някои измрели, но Георги, под предлог за поправление, сполучил да замине за Цариград, като за винаги се опростил с пансиона, в който намерили смъртта си повечето от другарите му.

В Цариград се научава, че баща му се поминал и се завръща в Сливен, дето получил 10 000 гроша наследство. Наново отива в Цариград и постъпва в гръцкото училище на о-в Халки, дето учил наедно с д-р Вичо Панов от Шумен. Скоро обаче Георги напуска това училище и сполучва да се настани в пансиона на френското католишко училище на Лазаристите в Бебек. Редът, чистотата, занятията му се много харесали, а особно моралните проповеди на някой си калугер Рене, който говорил като спиритист и му произвел дълбоко впечатление. Във френското училище той прекарал 11/2 година.

От там в 1851 г. заминал за Монпелие (Франция) да следва по медицината, като смятал да свърши с 10 000 гроша наследство и с помощи от тук, от там. В Монпелие се намерил пак със стария си другар Вичо Панов. Около 7 месеци той прекарал много лошо, без пет пари в джеба си, като се е хранил на вересия, понеже очакваните пари от наследството, по едно недоразумение, закъснели да пристигнат. Като му пристигнали пари, той си уредил така живота, че да не харчи повече от 50 лева на месец. С един беден другар, студент по медицината, живеели заедно в евтина стая, готвели си и се хранели заедно, а пък се учили в библиотеката на медицинския факултет, дето книги за четене и хартия за писане намирали безплатно. Като нямал средства да заплати таксата за редовен студент и да държи изпити, той се учил три години като слушател, като мислил да отиде в Пиза, или другаде вън от Франция, за да се сдобие с евтина диплома. Обаче, като изложил идеята си и своето положение на брата си, Русчо, тоя му писал, че е вече в състояние да го издържа до свършване и да му заплати всички такси, но да не ходи в Пиза или другаде, а да свърши в Монпелие. Тогава доктора се приготвя и в една година издържа всичките си изпити, както и докторат, като написва и теза.

На 30 юни 1856 година получава диплом. През тази година във Франция имало холера; младия доктор с други свои другари бил изпратен да лекуват из селата. Той се отличил в градеца Uzes близо до Nincy и за това бил награден от Наполеона III с кръст за заслуга. Към края на същата година се завръща в Сливен, прекарва зимата и в 1857 год. прави обиколка из Влашко (Браила, Галац, Букурещ и пр.) за да събира помощи от родолюбивите там сливенци за откриване на българско училище и издържане на учители в Сливен за борба против гърцизма. Той сполучил да събере 600 минца и да издействува отпущането на Сливенската община всяка годишна помощ от страна на Браилската община.

През 1858 година доктора получил предложение за градски лекар от Старо-Загорската община, дето и престоял една година. След това се върнал в Сливен и заминал за Цариград да земе участие в борбата по черковния въпрос. Тук той е бил между най-деятелните ратници; наедно с Драган Цанков и дядо Йосиф заминава в Рим за ръкополагането на тоя последния. По тоя случай получил медал от папа Пий IX.

През лятото на 1860 година заминал за Влашко и след туй го намираме директор на Болградската българска гимназия.

В 1861 год. се оттеглил от Болград и останал по народни работи в Браила до 1866 год., когато се съставил Букурещкия български комитет.

В същата 1866 година си дошел в Сливен и престоял цяла година. Тук се разговарял със Садък Паша (Чайковски), който му внушил идеята за основаване на средни учебни заведения в България, та да не ходят младежите за учение в странство. Проект и двамата съставили, а именно: във всеки вилает да има по едно „главно” училище, издържано от особен данък. За достижение на тая цел Садък-Паша дал препоръчителни писма на доктора до Али-Паша, министър на Вътр. дела и садразамин, и до Фуад-Паша, министър на Външните дела, които го и приели ласкаво, като препратили проекта до Медхад-Паша в Русчук. Тоя се съгласил на това, но искал, щото училищата да бъдат смесени (турски и български), а българите се възпротивили - и така проекта пропаднал.

Почва се движението на четите на Филип Тотя и Хаджи Димитър. В туй време доктора бил на практика във Видин. Тук той с други патриоти подготвувал въстание, но митрополит Доротей, живеящ в Берковица, го издава на турското правителство. Доктора бил фанат и затворен като комита. От бесилото той едва се отървал, благодарение на влиятелния пред турците адвокат на доктора, Илия Цанов. Смъртното наказание е било заменено със затвор до живот. Това е било в 1869 год. В началото на 1870 доктора прекарали в окови през Сливен, за да се прости с домашните си и бил откаран в Цариград и фърлен в тъмницата на Ат-Мегдан. С него са били затворени Светослав Миларов и др. някои, които сполучили да прокопаят лагъма33 на нужника и да избягат, като канили и доктора; но той се отказал. След пет годишни изтезания в терсханата с разбойниците, доктора заточили зад Диарбекир в градеца Мардин, от дето се освободил в 1878 год. чрез общата амнистия. Тук той практикувал лекарството и от спестените пари прекупил две ниви, които отпосле (1890 г.) с нотариално пълномощно подарил на Мардинската община, с условие приходите им да отиват за помощи на бедните в Мардин.

През време на окупацията доктора е бил, за кратко, губернски врач в Сливен; след туй става директор на м. държ. гимназия, за една година и си дава оставката.

Градски лекар и държавен по линията Ямбол-Бургас е бил тоже за кратко. През другото време е бил все на частна практика и повече е лекувал бедните безплатно, отколкото действително да е практикувал занаята си. А от 15 години насам почти напуснал лекарската си практика, като я упражнявал само към близките си и бедните.

През тоя период той бе всецяло предаден на спиритичната литература. Кога и как се е заинтересувал да изучава тоя предмет - нямаме точни сведения. Но както и по-горе се загатна, той е бил заинтересуван по нравствено-религиозни въпроси от католишкия калугер в Цариград, Рене. Когато е бил още във Франция нему се представило да наблюдава бележит случай от магнетисване. Това произвело дълбоко впечатление на бъдния спирит.

На един панаир в Монпелие той видял как един магнетизатор преспал една сомнамбула34 и верните отговори, що тя давала върху тайните на някои от присъствуващите, го изненадали. Тя отгадала и на доктора съвсем вярно, че ще получи скоро писмо със заповед за пари, но че парите няма да му ги дадат отведнъж. Така се и случило; получава писмо със заповед за парично изплащане, но не му дали пари, понеже срока на записа - трите месеци - изтекъл и трябвало да получи позволение от Париж, за да си изтегли парите.

Убеден, че с популяризиране на спиритичната доктрина ще се принесе голяма полза за нравствено-религиозното повдигане на българския народ, доктора през 1891 год. почва да издава „Нова Светлина”, месечно списание, посветено за тълкуване тайните явления в природата. Това списание е излизало пет години (от 15 април 1891 год. до 15 март 1896 г., когато е излязла последнята книжка на V-a годишнина).

Едновременно с „Нова Светлина” е почнал през 1893 год. да редактира и издава и сп. „Здравословие”, което съдържа статии по хигиена, хидротерапия, лечебния магнетизъм, внушението, [х]омиопатията и др.

Сп. „Здравословие” е излизало три години (от декември 1892 до 15 март 1896 год., когато е излязла последнята двойна книжка). Освен тия списания доктора е писал и превождал и други книги, между които най-важна е „Домашен [х]омиопатически лекар."

През есента на 1902 год. по заповед на невидими ръководители, доктора предприе издаването на „Виделина”. Първата книжка излезе през декември същата година, редактирана лично от почтения старец, който макар и в преклонна възраст неуморимо работи почти до края на живота си. След неговата смърт се намерват още ръкописи непубликувани...

Мир на прахът ти, неуморим труженико! Вкусвай сега насладата от полезно прекарания твой живот. Ако има да скърби днес духът ти, то ще е, че не си извършил всичко, което си мечтал. Но помни, че –

„... Не пада вечний идеал

– След тебе друг ще продължава,

Щото си вършил и мечтал!”

Т. И. Б-в. (Тодор Бъчваров)

____________________________

32) През 1905 г. е събора на Бялото Братство. Петър Дънов е ръководителя и чрез него става това съобщение.

33) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Лагъм (тур.: lagim) - подземен канал, изход.

34) Тази сомнамбулка е Madame Grange, която му дава пророчество за България.