115. КАК БАЩА МИ И МАЙКА МИ ВЪЗПРИЕМАХА УЧИТЕЛЯ

В.К.: Сега пък на страница 48 от Вашите „Разговори с Учителя” ние идваме до големия концерт при Учителя на 19 юли 1942 г. в салона на Изгрева. Вие казвате, че тука присъстват баща Ви и майка Ви.

Л.Т.: Присъстваха в салона на този концерт, и сестра ми даже беше.

В.К.: Те познаваха ли Учителя? Срещаха ли се с Учителя?

Л.Т.: Баща ми беше против, а майка ми - не.

Баща ми въобще ме ревнуваше от всички външни такива положения. Затова те застанаха до прозореца и чакаха да слезем заедно.

Добре, ама Учителят ме покани на вечеря. И аз не смеях да го извикам, нали ми е баща и майка, да присъстват, защото се страхувах баща ми да не каже някоя неподходяща дума пред Учителя и да развали цялото впечатление. И им казах: „Учителят ме задържа на вечеря.” И те си отидоха в града. Баща ми беше против, но идваше да слуша и беседи.

В.К.: Той идваше.

Л.Т.: Моят баща идваше да слуша.

В.К.: Кой беше против, за какво беше против? Какво не му харесваше? Хората?

Л.Т.: Абе, въобще никой да не се приближава до мене.

В.К.: А, заради тази ревност.

Л.Т.: Ревност.

В.К.: Защото има някои хора, аз съм забелязал, че има хора, които приемат Учителя, казват: „Дънов - да, но другите - не.”

Моят баща беше такъв: „Дънов - да, но дъновисти - не.”

Л.Т.: Да, да, да.

В.К.: Значи прави разлика между високия идеал и опорочението?

Л.Т.: Е, ама той е прав всъщност, че има голяма разлика.

В.К.: „Дънов - да, но дъновисти - не.”

Л.Т.: И то пак не е правилно.

В.К.: Е, така го възприема, защото той е съвременник. Той е виждал опорочените неща, от дъновистите.

Л.Т.: А майка ми беше крайно, с двата си крака влезе в учението. Много предана, много.

В.К.: Майка Ви.

Л.Т.: Майка ми.

В.К.: Тя от коя година е? Как стана? Преди Вас ли стана или след Вас?

Л.Т.: Заедно с мене. Да. Но той пък я ревнуваше от брат Христов. Баща ми ревнуваше майка ми от брат Христов.

В.К.: Защо?

Л.Т.: Ами где да ги знам.

В.К.: Той мисли, че като иде у Вас този мъж, да посегне на жена му.

Л.Т.: Не знам, човешки работи. Аз така разделям, в човешкия свят има много кал вътре.

В.К.: Има кал, но ставаше въпрос за обяснение, нали? Това също е важно.

Л.Т.: Ние трябва всичко това да го трансформираме и да гледаме като на театър, че не е в действителност. Това са роли, които временно ни са дадени.

В.К.: Майка Ви имаше ли някои опитности, разговори с Учителя?

Л.Т.: Много, много имаше. Не само това. Тя сядаше на стълбата отпред на къщичката ми. Аз имах много хубава градинка. Ако мине някое дете, да откъсне цветенце: „Това са деца на ангелите, да не ги пипате!”, така викаше. Това, цветенцата, са деца на ангелите. И никак не се смущаваше да говори с духовен език, даже и да не я разбират.

Например тя е била в болница и с друга болна в една стая. И другата болна й казала: „Викат ме да отида в Русе. Не знам, да отида ли?” И мама се изправила пред нея и запяла песента от Учителя „Мисли! Право мисли!”

Има една песен „Мисли, право мисли!” И така я изпяла, с движение. И тази болна, като отишла в столовата да се храни с лекарите, казала: „Имам една, на другото легло, ама такава артистка и така ми изпя, че аз веднага взех решение дали да отида или не в Русе.” Във възторг беше от майка ми. Значи тя си служеше и с музиката на Учителя.

В.К.: Тя има ли разговори с Учителя? Записвала ли ги е или...?

Л.Т.: А, не. Не.

В.К.: Имаше ли някои опитности, които да Ви е разказвала?

Л.Т.: Имаше. Например тя видя насън, че ще си загуби едната обувка. И след няколко дена баща ми си замина, а това - едната обувка, значи баща ми. Аз й казах, че ще си замине. И си замина.

В.К.: Друго нещо да си спомняте?

Л.Т.: Много, много.

В.К.: А Вашата сестра?

Л.Т.: Сестра ми сега започва вече много да разбира Учителя. Тогава още, по-малко беше.

В.К.: А брат Ви?

Л.Т.: Брат ми, съдията, по-въздържан беше.

В.К.: Пречеха ли Ви?

Л.Т.: Не ми пречеха, не. Но идваше някой път на беседа. Той имаше две момичета, дъщери, и ги пущаше на двора да играят, и слушаше даже беседите. Но той е много мълчалив - с ченгели трябва да извадиш една дума от него. Много мълчи. И чувствам, че вътрешно не е бил против. Защото като заведох Стефан Деветаков в неговия кабинет... А брат ми беше главен инспектор на всички съдилища в България. Значи имаше голям пост.

В.К.: Това преди войната, през времето на Учителя?

Л.Т.: След това. И Стефан Деветаков щеше да остане без къщичка и без апартамент, защото нямаше документи — влязъл, построил, направил. И аз го заведох при брат ми и брат ми му каза, даде му един адрес, при негов адвокат, да вземе от съседите подписи. И така оформи това и му дадоха и апартамент. Но брат ми много му помогна.

В.К.: Той до коя година работеше, брат Ви?

Л.Т.: До коя година ли? Не мога точно да кажа. Брат ми не е жив, той си замина.