Андрей почука, като очакваше не знаеше защо, да срещне усмихнатия поглед на Христов.
Вратата се отвори, обаче Христов съвсем не приличаше на вчерашния и завчерашния Христов, този Христов който Андрей познаваше, с когото беше прекарал цели два дни от сутрин до вечер.
Лицето му изразяваше необикновена съсредоточеност, концентрация, една неопределена далечина и студ... - същество без сърце, чувство и топлина! Тялото му стоеше на вратата, а духът някъде далече... - на север сред снегове, ледове и бури!
Вчера Христов го поздрави, а той не отговори, днес стана обратното. Андрей след поздрава му се усмихна, защото вече го чувствуваше близък, и понеже се чувствуваше добре, чакаше да го покани, за да почне да му разказва за преживелиците от снощи до сега. А Христов студено каза:
- Какво обичате? - като на човек, когото за първи път виждаше! -„Колко скоро ме забравил! - помисли обидено Андрей. Как може да ме забрави - нали чакаме „велико бъдеше”?! Това е може би, защото при него идват много хора, разказват му тайните си, той им дава съвети, отиват си и той повече от тях не се интересува. Да, но аз съм нещо съвсем друго!”
И усмивката му изчезна, и със себе си отнесе радостта му!
- Господин Христов, нали вчера бяхме на планината, нали ме „посвещавахте”, нали ми казахте днес да дойда?
Андрей говореше с яд, недоволство, ирония и тон на кавга! Духът на Христов, като че с мъка се отделяше, откъсваше откъдето е бил, от работата, която е работил, книгата - чел или писал, и бавно се върна към обикновения живот. Той го изпълни и той пак стана познатия на Андрей -Христов.
Разбрал, че Андрей се обидил по негова вина, невнимание - лека, успокояваща, искаща извинение усмивка се появи на лицето му и бързо скри. Произнесе шаблонното: „Влезте!” - И пак се спря до вратата.
Андрей си мислеше, събувайки си галошите: „Забравил ме, а не забравил да ме наблюдава, както вчера и завчера как се събувам! Но този път аз вече зная, всичко правя както трябва, както той иска.”
Христов му посочи да седне на леглото му, без дума да му каже и да го погледне продължи да чете книгата, която беше върху бюрото му.
Днес Андрей си съблече палтото, сне шапката, постави ги на леглото до себе си както двамата лекари. Той обичаше да подражава, което правят хората които уважаваше. Радостта пак го посети. Докато Христов си дочиташе главата, той почна да разглежда стаята му.
