От някъде дотича черното куче с бялото петно на челото, което вчера захапа палтото на Андрей. То се радваше на Христов, хвърляше се на коленете му и той му отговаряше с ласки и му подхвърляше залъци хляб, които беше предварително приготвил в джоба си за него. А на Андрей не обръщаше внимание, като че за него той не съществуваше.
- Господин Христов, при Салона е Елен. Ще й дам раницата, а аз ще се върна. Тя е облечена в туристически костюм - смутолеви Андрей.
Христов си сви очите и загледа нататък. Елен вече бързаше, прикривайки лекото си накуцване, искаше да ги пресрещне на кръстопътя. Христов забърза още повече и я превари. Обърна се, изгледа я страшно и смразязащо! Тя се спря и загледа след него унила, гледа неподвижна, докато двамата туристи се скриха на завоя.
- Много ми е мъчно за Елен! - каза Андрей - И тя да беше дошла с нас!
- Хайде млъкни, не се занимавай с неща, които не са твоя работа! Защо не допуснеш, че съм поне колкото тебе справедлив? - каза Христов студено и действително сърдито.
