- Кажи ми, опитвал ли си се да пишеш разкази или романи? - Христов отново се върна към най-интересната и животрептяща тема за Андрей.
- Писал съм, как да не съм писал! - Започна Андрей с жар и огън, святкащи очи и просветнало лице. - В гимназията издаваха вестник, в който поместиха един мой разказ. Писал съм и стихове, но не са печатани, аз ги зная наизуст. - Ясно беше, искаше да издекламира някой от тях.
- Навярно са хубави?
- Разбира се! - Отговори с широк размах, изгарящ в пламъците на радостта.
- Издекламирай нещо - каза тихо Христов.
- Щом искате, не мога да Ви откажа - отговори той важно, макар едвам да спираше желанието си.
Христов му се усмихна иронично, но за щастие на Христов, той увлечен в своите пориви, не забеляза това. Но Христов веднага се почувства виновен за ироничната си усмивка! Затвори си очите и почна да се моли и да благодари на Бога, че Андрей не забеляза това, защото само с това щеше да унищожи всичко, каквото беше постигнал.
- Господин Христов, но преди всичко, трябва да Ви обясня при какви обстоятелства се роди стихотворението, което ще Ви издекламирам.
- Това е много важно!
- Бях в последния клас на гимназията. Още в началото на годината ме изключиха. Това е една голяма история, която няма да Ви разкажа, само ще Ви кажа резултатите от това. Директора на гимназията искаше от мене да се призная за виновен, нещо, в което не бях виновен. Аз не се съгласих, въпреки увещанията на учителите и роднините ми. Трябва да Ви кажа, че аз във всички класове на гимназията ме изключваха.
- Че и аз като ученик и студент и после като офицер, на много пъти бях изключван, уволняван и понижаван.
- Така ли? - Извика Андрей, като си мислеше, че това беше още една прилика с Христов.
Христов в работата си с другите, не винаги търсеше логика и истината... В такива случаи, за него беше важно да помогне. Често използваше собствените заблуждения на другите. За него доброто беше мярка.
- Живо ме интересува, започвай! - той подкани Андрей.
- Тогава много страдах, и в една ужасна и безсънна нощ станах и на един дъх го написах. Казва се: „Зовът на живота”.
Андрей задекламира стихотворението, без нито веднъж да заекне:
„Виж, нивата там житейска, проточила в безконечност рало, хомот - там в браздата, проводили те в незнайност.
Деди ти са това морни, били нявга с горди чела, пълзят сега унизени кът сенки в тъмнината
Хайде, влизай и ти в хомота! Докле живей в теб младост. Чупи, огъвай си гръбнака, инък мъчно е на старост.”
Стихотворението сега на Андрей не му хареса, може би защото го казваше в присъствието на Христов. А видя в лицето на Христов възторг. Веднага, като че сам дяволът пъхна в главата му като клин мисълта: „Възторгът на Христов е пресилен, само защото иска да ме поощри!...” - Но и Христов беше буден, забеляза това и промени намисленото:
- Стихотворението ти е добро, но трябва още да работиш над него. Начина, по който разрешаваш проблемите, не е добър. В него вее песимизъм, безизходност и тъмни ноти на победен, на човек огънат от живота!...
В природата понятието песимизъм, не съществува, то е изобретение на изопаченото човешко мислене! Ти трябва да бъдеш поет на новото, изразител на новата философия на живота, на новото решение на житейските проблеми. Затова, преди всичко ти трябва да разрешиш проблемите на живота правилно, по нов начин, за което пък е необходимо коренно и основно да промениш целия си живот...
Андрей беше се превърнал на слух и зрение! Въпреки това, мисълта му пак се отплесна:
- Да, да, аз трябва много да работя! Аз съм много прост, не съм чел достатъчно, трябва много да чета романи, стихове...
