Бяха изминали 15* години от онази съдбоносна, мразовита януарска сутрин, когато младия и напет офицер Христов прекрачи прага на ул. „Опълченска” 66. [*1934 година -15 години -1919 година.]
Още тогава Учителя започна извайване на характера му. Материалът беше твърд, груб и неподатлив на обработване. Но под длетото, чука и мъдростта на Учителя, отхвъркнаха първите открехи, почнаха да се очертават като в дрезгавина линийте на доброто, благородството, вярата, надеждата, любовта... Лицето на Христов се закръглява, правите електрични линии ставаха магнетични, острите ъгли се изравняваха...
Изведнъж, като из ъгъл, Христов застана с целия си ръст пред Андрей! Той се уплаши, дръпна назад и сви, като да се предпази да не бъде ударен! И загледа го с прикован поглед отдолу, както се гледа висок връх. Гърбът и гръбнака на Христов още стърчаха изправени, той приличаше на расов жребец. Но ясно личеше, че правеше усилие да се навежда -смирява, затова плешките му нескършено бяха сгънати напред.
След 15 годишна работа, Стойката на смирението още не му беше станала естествена. Плешивото му теме лъщеше, само около ушите и отзад на главата имаше оредели сиви коси. Куполът на главата му отгоре и отстрани, беше изпъкнал като купол на храм. Челото не беше високо, но затова пък беше вълнообразно, широко, масивно и изпъкнало, в горната част леко полегнало като притиснато в някаква житейска схватка. Цялото чело стърчеше напред като скала, в която се разбиват вълните на океана. Пет линии го прекосяваха, от единия до другия край. Първите две бяха огънати, вдлъбнати като водоносни земни пластове, изпълнени с бистра вода на мъдростта, словото и златното перо, другите линии над тях, бяха прави. Дълги, тънки прави вежди стояха над очите му като силно опънати чувствителни антени, които долавяха и най-тънките и сложни заплетени преживявания на човешките души.* [*3а главата и лицето му -виж „Изгревът”, т. 20, снимки № 21, 50, 56, 57, 58, 59, 60.]
Големи, синьозелени очи - като далекогледи, които приближаваха далечините! Силно се чувстваше голямото разстояние между тях, което им даваше възможност изведнъж, с един поглед да обхванат широк периметър от света, да видят изведнъж много и най-общото, затова пък изпущаха подробностите.
Христов вече отлично си владееше очите! Насочваше ги само, където искаше, гледаше само това, което искаше и което трябваше, защото според него имаше неща, които не трябва да се гледат. Защото очите му бяха една от петте врати, през които влизаха материалите за изграждането на душевния му живот. Очите му обикновено биваха полуотворени, присвити. Дългите им и гъсти мигли бяха като решетки, които прецеждаха буйните талази на светлината и струящият се в тях свят. Те, като съзнателни бленди се свиваха и разпущаха, пропущаха толкова светлина, колкото им беше необходимо. Когато искаше, те приближаваха света към него, за да види подробностите му, или го отдалечаваха, за да пропусне да види дребното, нището, грозното и да обхванат само най-общото, красивото, хармоничното. Срещу всеки видян от него грозен образ, той потърсваше в околната действителност или в съзнанието си, където имаше богата колекция от красиви - равностоен, но красив образ, за да балансира, запази равновесието на съзнанието си.
Тези очи бяха още много строги, безпощадни, но вече се забелязваше една мекота да наднича през тях. Те като свредели се забиваха най-безцеремонно в най-потайните и интимни кътчета на съзнанията, и там виждаха всичко, без страх и колебание се спущаха в лабиринтите на човешките души и съдби. Винаги бяха будни, готови да бъдат изненадани и мълниеносно да реагират! В тях често проблясваха светкавици, чуваха се гръмотевици и ужасни трясъци! Когато се разгневеше, а той още се гневеше, но вече гнева си използваше като метод за въздействие, тогава тези очи широко се разтваряха и заприличваха на разпалено ковашко огнище. По тях се рояха потоци искри, които нажежени летяха мълниеносно във всички посоки и парваха всеки, до когото се докосваха. Друг път те бълваха светкавици, които всичко наоколо запалваха и изгаряха.
Това бяха очи, които още очакват да получат от живота... незадоволени очи! Отвъд тях, като зад широка врата между два свята, започваше и се простираше до безкрайност един вечно вълнуващ се океан на живот, пълен с противоречия, които понякога биваха бури, друг път урагани или смерчове, които изтръгваха с корените вековни посаждения на душата. Те и смъртно пронизваха, можеха и да смразяват, но вече бяха се научили и да възкресяват.
Между многото мисли, които навяха на Андрей, беше и тази: „Пред тези очи, не може да се лъже! В тях всяка лъжа се стопява, изгаря, нищо не остава!” С тази мисъл той предварително беше предупреден, да не си прави илюзии да лъже! Но най-важното и най-интересното в тези очи беше, че те виждаха в един друг свят, недостъпен за обикновените очи - те бяха преодолели границите на миналото, бъдещето, на времето и пространството и на смъртта. Бяха престанали да тичат по пъстрите пеперуди на живота, но още от време на време се заглеждаха в тях. Те бяха повече насочени навътре - към дълбините на душата, и служеха като мост между двата свята - стария и новия.
Носът му не беше дълъг, нито къс, нито издаден напред. Желанията му бяха ограничени до най-необходимото. Ръбът му отгоре беше леко изпъкнал като гръб на охранен кон, което показваше добре овладяна нервна система. Перпендикуляра на интелигентността - спуснат от челото до носните отвори, беше дълъг. Ноздрите бяха големи, широки и сочни като буйно обрасли брегове на пълноводна река. Въздухът буйно течеше по тях и раждаше една динамична, бистра, ясна като сълза и картина мисъл. Разстоянието им беше нормално, не правеше впечатление. Възглавничките над ноздрите бяха изпъкнали и добре очертани, което показваше, че познаваше добре любовта и нейните аромати. Изобщо, носът му с всичките му подробности, издаваше една емоционална натура с подчертана интелигентност.
Ушите му бяха големи, но с тънки и деликатни линии, фина структура - винаги готови да чуят всеки трепет, да отделят от многото гласове или шумове този, който им беше необходим, и само него слушаха до когато искаха. Горната им част беше висока и леко заострена като в хищниците, средната - широка и изпъкнала като у талантливите хора и долната -добре развита, завършваше с месеста висулка, която показваше, че има условие за напълняване, но не беше пълен. Всички линии на ушите му бяха ясно и добре очертани, което показваше една всестранно развита личност. Тези уши много чуваха, но най-важното в тях беше, че чуваха сигнали от другите светове.
Скулите - леко изпъкнали, като избледняла връзка с нещо азиатско, което още по-силно проличаваше, когато се ядосваше. Тогава заприличваше на истински азиатски сатрап.
Разстоянието между носа и гората устна беше голямо и обрасло с гъсти, дълги, увиснали мустаци, които навяваха сила, безстрашие и мъжество. Между просиялите му мустаци прозираха дълги, широки бели зъби, които можеха да сдъвчат и най-твърдата храна - философска система.
Андрей имаше чувство, че го гледа лъв, тигър или пантера, и че всеки момент ще се хвърли върху него, и то по най-правата посока!
Ясно очертаните му устни бяха сочни, червени и навяваха мисли за силни страсти. Грамадна брада, широка, изпъкнала, добре оформена, със силна вдлъбната линия под долната устна. Тя плътно и здраво беше прикрепена към челюстта, стоеше на лицето му като тежък чук, който би строшил и най-твърдата воля, която би се опитала да се противопостави. Брадата доминираше в долната част на лицето, както челото - в горната, а цялата глава - над тялото.
Христов много приличаше на Ницше, но още повече на железния канцлер - Бисмарк.
Андрей стоеше като хипнотизиран!
Това лице рязко се отличаваше от всички лица, които познаваше! Чувстваше го строго, сурово, аскетично, мрачно! Навяваше му мисли и чувства за севера, студовете на Сибир, пекът на екватора, мировата скръб, проклятието на поета, песимизъм и много, много!... То му изглеждаше много по-страшно отколкото, когато чуваше само гласа му!
Около врата си, Христов имаше увито бяло шалче от изкуствена коприна Такива шалчета носеха почти всички братя, защото белият цвят беше емблема на Бялото Братство. Произходът на тези шалчета беше растителен и бяха много евтини, продаваха се по улиците на колички.
Той беше облечен в сиво едноредно палтенце, от най-прост плат. И панталоните му бяха от същия плат, крачолите им стояха като кюнци - неогладени и без ръбове. Краката му бяха обути в синьобели плетени търлъци, от които грозно стърчеха на петаците на големите му пръсти на краката.
Христов със свити очи разглеждаше Андрей, като че опипваше душата му. Продължително гледа над главата му, за да види цвета на светлината, която излъчваха мислите му. И накрая си затвори очите, и почна да се моли. Когато си отвори очите, като че се вдигна завеса на съвсем нова сцена. Молитвата съвсем беше го преобразила - вече гледаше меко, кротко, бащински. Тихо, съвсем тихо заговори, като че направо на душата.
Андрей, който не вярваше в Бога с изумление помисли: „Сам Бог ме гледа и ми говори!” - Страхът, смущението, възмущението... всичко отрицателно, което тровеше живота му, се стопи, изчезна! Приятна благост като майчина милувка, помилва изстрадалата му душа.
Христов беше разкрил пред Андрей образно своите два живота, и с това разреши противоречията му. Но Андрей беше много ниско, за да разбере това.
Старият живот на Христов със своите специфични мисли, чувства, идеали, тембър и най-главното - своя воля, които навсякъде на всяка цена и при всички условия и средства искаше да се налага. Тя беше, която се сърдеше, която не искаше да приема... Обаче, след молитвата той влезе в друго съзнание, в съзнанието на новия живот, в който нямаше своя воля, ставаше крака, ръце, мисъл, чувство и воля на Бога.
