По улица „Граф Игнатиев”, се разнесе тропот и пръхтене на коне. Един гвардейски ескадрон в нови, красиви сини униформи с орлови пера на калпаците с бърз тръст настигнаха младежа и го отминаха. Това беше като декор на Новата година. Конете оставиха изпражнения по Дървенишкото шосе. Орляк гарвани и врани, се спуснаха от техническото училище „Цар Борис МГ’ по шосето на закуска, около тях се завъртяха врабчета, чучулиги, гугутки и други пернати.
Младежът, под оловната тежест на прокобните си мисли, се довлече до моста над Перловската река, хвана се за края на парапета и спря. Не можеше повече да продължи, защото импулсът който го движеше се изчерпи.
- Няма смисъл! - си каза той и надникна през парапета. - Реката влачеше мътните си води... - А мене къде ли ме влачи живота? Към смъртта!... Уви, реката е плитка! - Истина е, реката е плитка - поде тази мисъл един друг глас. - Но ето, пристига трамвая... Под него всичко ще стане изведнъж, леко, без страдания! Ти нали се страхуваш от страданието? Тъкмо това е пътя без страдания!
Младежът втренчи погледа си в железните колела. Видя между тях да излиза смъртта. Тя беше същата, която много пъти беше виждал на рекламни картини - отрова за паразити - скелет... страшен череп... Тя беше дошла за него. С младите му мускули и свежа кожа, искаше да облече оглозганите си кости. С тези очи жадни за живот, радости и търсещи щастие... да изпълни грозните си и зеещи като гробове ями на лицето си. Смъртта му се закиска, закикоти като кукумявка в сива нощ.
- Хайде, защо чакаш още, или ще кажеш колелата са твърди, тежки?... Ха-ха-ха, ти си страхливец! Слушай да ти кажа най-великата мъдрост: сложи край на този безсмислен живот, и повече никога няма да страдаш! Нали се страхуваш от страданието? Ето, това е път без страдание - смъртта! Хайде, време за губене няма, трамвая тръгва!
Младежът смело пристъпи напред. Затвори си очите, лицето му се смръщи. Чу - костите му страшно скръцнаха, видя тялото си разсечено и лицето си обезобразено. За миг изживя целия си живот, за всичко даде отчет. Но и смъртта както всяко постигнато, изживяно желание, изгуби своя смисъл.
От левият бряг на реката до самия мост, бяха останали от лятото тръни, сухите семедели на които стърчаха над снега. По тях бяха накацали стотици птички червеношийки, които чоплеха семенца и сладко, безгрижно си чуруликаха. Младежът чу това чуруликане, широко си разтвори очите и остана на местото си като закован... Трамваят отмина, и отнесе смъртта. И после си зашепна гласно:
- Какво става с мен - луд ли съм, полудявам или сънувам?
Импулсът му за живот се възвърна, отново припламна в него надеждата!
Прехвърли погледа си отвъд моста, нагоре по Дървенишкото шосе към птиците, които кълвяха по шосето... В главата му проблеснаха размишленията на една адвентистка, която искаше да му продаде от нейните книги: „Птиците небесни, нито сеят, нито орат, а ядат... нямат грижите на хората...”
