Подполковникът цял разтреперан и объркан, не знаеше какво да мисли и прави, стигна трамвайната спирка! Трепереше, беснееше, не можеше да се примири с тази неизвестност!
Събра последни сили, върна се по същия път до къщата на ул. „Опълченска” 66 и обратно.
Но сега нито веднъж не беше ритнат!
Това го озадачи много, и още повече обърка! Качи се на трамвая и стигна в къщи. Вече беше тъмно, цял разбит и с преопънати нерви!
Жена му, тъща му, бабалъкът му - генералът, всички бяха много разтревожени след като бяха проверили навсякъде, където Христов можеше да бъде! Мислеха, че нещо лошо му се е случило, защото добре познаваха заядливия му характер...
С радост го посрещнаха! Жена му само с поглед му поиска обяснение, но той й се скара и влезе с ботушите. Тъща му ахна и извика високо: „Нацапа!... Ботушите миришат!...” - И изгуби съзнание! Отпусна се в ръцете на дъщеря си.
Христов, без дума да каже, отби се в спалнята и с ботушите си легна върху бялата копринена покривка на леглото. Двете жени и генералът, извикаха в един глас: „Безобразие!...”
Той стана от леглото, изгледа ги както сокол гледа бъбриви врабчета и те млъкнаха. Чакаха да видят, дали няма да направи по-голямо „чудо”.
- Да се разберем за последен път - започна той - този дом е мой, аз съм му господар! Не позволявам никой да ме командува, още по-малко да ме упреква! Аз съм несравнено по-важен от вашата чистота, от кувертюрите ви!... Аз съм най-важното нещо в тази къща! Разбирате ли това?
- А ние? - обади се жена му.
- И вие сте важни! Нямам нищо против вашата важност! Но аз не ви командувам, нито ви правя забележки. Искам същото от вас. Ще платя да се изчисти и изпере всичко, което съм нацапал, ако е непоправимо, ще купя ново. Отворете прозорците да се проветри от ботушите ми. Ако и друг път ми се направи някаква забележка, ще бъда още по-жесток! Млък! Въпросът е ликвидиран!
На обеда никой не продума дума. Той се нахрани, но през целия обед не можеше да се освободи от преживяното на „Опълченска” 66. Различни мисли, чувства, идеи и размишления най-брутално му се натрапваха и му отнемаха така ценната свобода. Като се наобядва, веднага тръгна за кабинета си. Жена му го спря и замоли да отидат на гости.
- Не мога, необикновено много съм зает!
- Ти кога ли не си зает! - му отвърна тя сърдито, и си влезе в стаята.
- Така е, но днес е нещо съвсем друго, много важно!...
Влезе в кабинета си, заключи се и извика отвътре: „Няма ме! Откачи и телефона!” Тръшна се на стола. Хвана с две ръце главата си. Искаше да си събере мислите, но не можеше. В главата му беше хаос, както в първия ден на сътворението на света.
Старият свят в него, из основи беше разтърсен! Беше нанесен решителен удар на старото! Даваха се планове за една нова Вселена с нови форми, съдържания, закони и принципи.
Когато си отвори очите, беше полунощ. Непрогледно беше и в душата му.
Запали лампата. Дълго се разхожда из стаята, без определена идея в главата си. Мислите още продължаваха да прехвъркват през съзнанието му, както гонените листа от есеняка. Спря се пред библиотечния шкаф. Разсеяно се загледа в книгите, но не можеше да се сети какво търси. После втренчено загледа златния надпис върху гърба на Библията. Извади я и зачете посочените глави от господин Дънов. Спираше се на някой стихове, размишляваше, подчертаваше, правеше забележки на полетата, изваждаше си откъси, които да има предвид при диспута или разговорите, които мислеше да води с господин Дънов...
