Христов излезе на ул. „Опълченска” 66 и закрачи към трамвайната спирка на ул. „Пирот”. Цялото му същество беше погълнато от впечатленията, които беше получил и от изживяванията, които почна отново с размишления да преживява! Затова нищо не виждаше и чуваше! Вън около него светът за него не съществуваше!
Но не беше изминал двадесетина крачки, стресна се като на сън от силен ритник в кръста!
Ръката му автоматично сграбчи „Виктория” в джоба на шинела, мигновено освободи предпазителя и готов да стреля, се обърна. Каква беше изненадата му - нямаше никой! Помисли си: „Така ми се е сторило!...” И продължи към спирката.
Това, което ставаше в душата, съзнанието му, беше като ревнива любовница, не му позволяваше да мисли за нищо друго, затова отново веднага потъна в своите изживявания.
Но ето скоро, много скоро получи нов ритник!
Обърна се. Здрачаваше се вече и улицата беше съвсем пуста, нямаше жива душа.
- Халюцинаций! - обясни си той. - Да, но защо са толкова силни и ясни? Цялото ходило на крака се лепна на кръста ми!... Просто необяснимо! - И отново закрачи към спирката.
Едва се върна към мислите си - пак ритник!
Този път усети тока на обувката. Обърна се и както преди, помръзналата улица беше пуста. Внимателно огледа околните къщи, надзърна през оградите и в дворовете им... Никаква следа от човек!
Това изживяване беше още по-силно от тези на двора и в кабинета на Дънов! То затормози всичко досегашно с количеството, силата и разнообразието на нюансите си цялото му съзнание, и го завладя! Реши този път да бъде нащрек, да внимава! Обърна се и закрачи.
Недостигнал още първата пресечка - получи нов ритник!
Обърна се и видя далече в дъното на улицата някаква човешка фигура. - „Невъзможно беше оттам да ме ритне или да избяга толкова бързо, моментно!” - си каза Христов.
Яростта му премина в безсилие! Не знаеше кого да застреля! Цял съкрушен, се запита: „До кога ли този невидим ритач, ще си играе с мен?” — И тъкмо да каже по навик: „Не съм аз човекът, с когото може така!”
Сети се, че беше беззащитен както всички останали хора. - „Ако все така често ме рита, не мога да издържа до трамвайната спирка, не от безсилие, а от невъзможност да се съпротивлявам!” - Опита се да си спомни, не беше ли чел за нещо подобно. - „А не съм ли луд или полудявам? Господин Дънов ми каза: „Нервите Ви няма да издържат един диспут!”
И отново като пребит продължи, като че ритащият го съжали. Прецени, че действително не може да издържи, затова за днес повече не го ритна.
