НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

6.02. ВЕЛИКАТА СРЕЩА

Д-Р МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ ТОМ 4
Алтернативен линк

2. ВЕЛИКАТА СРЕЩА

Аз растях и крепнех в пътя на своето образование. Когато бях в петия клас на своето гимназиално образование, се случи едно от най-важните събития в моя живот. Един ден, в ранна пролет, присъствах на едно духовно събрание. На това събрание за пръв път се срещнах с могъщия образ на Този, който след няколко години щеше да играе най-важната роля в моя живот. Този изключителен образ беше образът на нашия Учител - Беинса Дуно.

Още в първия момент, като срещнах погледа на Този странен образ, почувствах един непонятен трепет от Неговата духовна осанка. Хармонично сложено физическо тяло, красива до съвършенство глава, правилен нос, спокойно гледащи очи, очи, изразяващи не само висока интелигентност, но едно висше благородство и израз на един могъщ характер. Слушах словото на този голям Мъдрец с нескриваща критичност. Словата му бяха изпълнени с голяма любов и с неизказана вяра за вложеното добро в човека. В беседата си Мъдрецът, който съчетаваше духовния образ на мистичния Ориент с реализма на Запада - чертаеше едно бъдеще, което, според Неговите думи, може да се осъществи само по пътя на Любовта и Висшата разумност.

Това разбиране не съвпадаше с току-що започващия да се оформя мой мироглед. В края на беседата взех думата, като казах следните думи: „Ние живеем в един бурен период. Противоречията на живота не могат да се разрешат по пътя на мистицизма и умиращата религия. Само острието на революционния меч може да разкъса възлите на социалните противоречия."

Мъдрецът ме погледна твърде снизходително, като ми каза само следните думи: „Вашата глава ще узрее след десет години."

Независимо от репликата, която се разви между мен и Мъдреца, когото окръжаващите зовяха Учителя, тази среща беше съдбоносна за мен. Годината, в която стана тази велика среща беше 1916 - година, през която се водеше Първата световна война.

В големите градове на България имаше кръжоци, които Учителят Дънов посещаваше. В Казанлък този кръжок се намираше в дома на един много стар наш приятел, който се казваше Камбуров. Средата, в която бе този кръжок, бе много интересна. Тук влизаха хора, много издигнати, тук беше д-р Дуков, началникът на пощата, двама гимназиални учители и други все изтъкнати хора в този малък град. Това ми правеше силно впечатление. И когато научих, че тук ще дойде човекът, когото наричаха Учителя Дънов, за да им говори, то в мен се зароди дълбок стремеж. На всяка цена исках да отида и да слушам това събрание. Това ставаше в дома на Камбуров, където се четяха беседите на Учителя Дънов. Камбуров имаше един син, който беше завършил естествени науки и беше директор на гимназията. Сприятели се с мене и започна да ми дава литература. Там се запознах с Кузман Кузманов, който беше син на директора на гимназията, в която и аз бях. Впоследствие Кузман изигра голяма роля за мен, защото той ми даде най-добра и ценна информация. Той беше един от най-преданите ученици на Учителя в България, за който аз съм посветил много страници в туй изложение. Приятелите имаха хубаво чувство към мен. Те проявяваха толерантност към моята искреност и младост. Аз бях техен гост. Те чуха изказването ми, което поднесох на Учителя, но и чуха отговора на Учителя и останаха много доволни от това. Имаха възможност да наблюдават пред очите си, как ще узрее моята глава до десет години, които Учителят ми бе дал като срок. Аз съм бил тогава на 15 години и съм могъл да задам такъв сериозен въпрос. Затова възрастните приятели само се усмихнаха. Гледаха със симпатия към мен. Съчувстваха ми, че търся онова, което не знаех до тогаз с моите 15 години.

В изложението си аз употребявам думата "Мъдрец". Но когато говоря за Учителя, то се състои от три компонента: от висшата Личност, от чувствата пред онази велика Мъдрост и пред мисълта на онази необятна Истина. Те са три компонента. Аз употребявам думата "Мъдрост" засега. Идеята за Учителя е една от най-сложните. Тя не е нито личностна, нито обществена, нито народна. Тя има своята космичност. И за мен Учителят се явява през епохите посредством културно - духовния потенциал на човечеството, който ще се роди в даден момент, за да бъде изходна точка на историята. За мен Учителят - това е Духът във всеки човек. Когато слиза на земята едно такова същество, което символизира Духът на човека, той се явява като двигател, за да събуди този заспал дух у човека. То е едно вътрешно, дълбоко, мистично и космично понятие - думата Учител. Хората са го взели само в ограничена форма, във физически смисъл. Но за Учителя ще говорим по-късно.

Моис Басан, евреин по произход. Навремето Учителят му подари една жълтица, за да започне своя работа. След години, благодарение на тази жълтица, той стана милионер, понеже жълтицата на Учителя се умножи хилядократно. Учителят го бе накарал да си промени името от Моис на Морис.

В родния ми град Казанлък бе интерниран тогава Морис Басан. Впоследствие той стана френски търговски консул в Бургас, който беше на същото събрание и същевременно последовател на Учителя. След събранието прекарах една бурна нощ; непрестанно звучаха в ушите ми словата на този странен Мъдрец. На сутринта не можах да се въздържа да не запитам Морис Басан - женен ли е Мъдрецът. Той с един тайнствен, благоговеен тон започна да ми говори за изключителната мисия на Учителя, който бил от Великите Посветени, слизащи да помагат на човечеството в най-трудните моменти в историята на народите. Научих също много неща от своя съученик Кузман Кузманов, с когото стоях на един чин в гимназията. Този мой приятел - Кузман, беше един от най-прилежните ученици в гимназията и от преданите последователи на Учителя. Тих и спокоен по характер, трудолюбив и интелигентен, той с тези си качества упражни голямо влияние върху мен.

Годините минаваха. Навлизах и се калявах в бурите на живота. Революционният устрем на времето все повече и повече въздействаше върху моята психика. Кулминационната точка на моето анархистическо въззрение се изрази най-очебийно през 1919 година. Социалното напрежение беше достигнато своя краен предел. До тази година непрекъснато посещавах тайните анархистически кръжоци и комунистически такива, в които вземах активно участие като редактор на местния конспиративен вестник „Прометей". През 1919 г. се случи в обществения живот на България едно важно събитие - разрази се голямата железничарска стачка, която парализира железопътния транспорт в страната за около един месец. Превърна се в обща политическа стачка. Тази стачка даде отражение и върху живота на гимназията в град Казанлък. Учителят ни по психология - Тодор Павлов беше образувал много комунистически ядра сред школската младеж, в които не само аз взимах участие, но и много мои верни приятели. От тези ядра се разрази и стачка в гимназията. Цялата школска младеж беше единна и вярна на революционния тон на времето. Учениците от гимназията излязоха да манифестират и влязоха в конфликт с войската. След този конфликт на площада на град Казанлък се състоя голямо публично събрание, на което, между другите говорители, произнесох реч и аз. За произнесената реч, която имаше характер на бунт срещу войската, която нанесе побой на учениците - бях арестуван и поставен в затвора. В затвора бях три месеца. Това беше един турски затвор и бе близо до гимназията. Там изпитах най-горчивите си моменти в живота. Всички мои приятели и съученици, когато говорих пред събранието и след като ме арестуваха, казваха: "Ще дойдем и ще те освободим." И като гледах през прозореца на стаята на следователя, който ме разпитваше, то виждах онези съученици, които си играеха весело на двора пред училището, то от тази картина започнах да плача. До тогава си мислех наивно, че те ще дойдат, ще разбият затвора и ще ме освободят. Аз затова плачех, за моята наивност. А следователят, като вижда сълзите ми, ме пита: „Разкайваш ли се?" Той не можеше да види конфликта в душата ми, в тази юношеска възраст, когато се творяха идеалите и когато се закаляваха. След три месеца ме освободиха чрез амнистия и излязох от затвора. Не след дълго правителството даде амнистия и ни освободиха. Майка ми ежедневно плачеше за мен. Накрая с баща ми бяха решили да ме изпратят да следвам в чужбина и с моето заминаване да се забравят много неща в Казанлък. Те смятаха, че като мине един период от 5-6 години, то хората ще забравят лудориите на младостта. Те държаха много на общественото мнение.

След известно време трябваше да отпътувам да следвам в чужбина. По пътя обаче бях обран и останал без средства, вместо за чужбина, се отправих за Бачковския манастир, където имах един приятел калугер и иконописец, при когото смятах да се приютя известно време.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ