Пак се почука. Този път преди да каже: „Да”, подполковникът изруга: „Аман, няма да ме оставят нито минута спокоен! Не мога да си гледам работата! Вече цяла седмица преглеждам!...”
В кабинета влезе с шум червендалест, охранен войник, облечен в нови дрехи. Той застана мирно и почти изрева като бесен:
- Господин подполковник, разрешете да остана!
Подполковникът повдигна главата си, и чак сега забеляза работника. Веднага го запита:
- Кога влязохте? Отдавна ли чакате? - Мигновено последва шумния рев на ординареца:
- Съвсем не, сега влязох!
- Млък, тебе не питам! Марш навън! - Но ординарецът не се подчини и остана на мястото си, като зарапортува:
- Господин подполковник, госпожата нареди да Ви доложа и веднага да се върна - имал съм важна работа.
- Тъй ли? Аз пък ти нареждам да ми доложиш, когато аз ти кажа!
Христов силно натърти гласа си на „аз”. Трябва да отбележим, че подполковникът много често си служеше с личното местоимение „аз”. С това той искаше да подчертае своето царствено себелюбие, още повече, че българският език е напълно разбираем и без употребата на това местоимение.
- Господин подполковник, работата била важна и затова трябвало да бързам!
- В къщи има слугиня, нека сама да свърши работата си! Заповядвам ти от днес нататък, никога да не оставаш в къщи! Още сега доложи на фелдфебела си да те върне в частта, от която те е взел! Излез!
- Господин подполковник, трябва да Ви доложа. Наредил е бащата на госпожата, Вашият бабалък генерал Радойков.
- Скоро марш! Хитрец такъв! Като, че ли аз не зная кой е бабалъкът ми? Другите войници работят, ходят на учение и са облечени в дрипи и парцали, а ти си цял лорд! В къщи се излежаваш като котарак край печката! Прасе такова! Кой ти даде пак тези нови дрехи?
- Куртката ми беше тясна, а панталоните широки. Госпожата нареди на господин генерала, а той нареди в интендантството да ми дадат тези нови дрехи по мярка.
- Веднага да облечеш старите! С тези да не ми се мяркаш!
- Но тъща Ви иска да съм спретнат, винаги с нови и чисти дрехи - добави ординарецът и се сети, че старата беше болна, затова доложи:
- Господин подполковник, госпожата нареди да изпратите кола или файтон от фабриката, да закарат тъща Ви в болницата - разболя се внезапно.
Войникът доложи това набърже и изхвръкна в коридора.
Подполковникът беше позеленял от гняв! Извади пистолета си. Продължително гледа след войника, после остави пистолета на бюрото си и заразглежда наново каталога, като си мърмореше: „От кога пък госпожата почна да командува? Това не е било до сега, и няма да бъде и в бъдеще в моята къща! Аз имам право на кола и файтон, а ходя пеш!... Като че ли за тях няма коли и файтони на пиацата? Но искат без пари!... Тежко на този генерал, когото дъщеря му командува! Тежко и на държавата и на армията ни, която има такива генерали! Затова загубихме войната!... Всичко се впило като кърлеж в мършавата снага на държавата, и смучи ли смучи!”