Почука се. Без да вдига глава от каталога, Христов отговори стереотипното: „Да”. Един работник от фабриката влезе в кабинета безшумно, като сянка. Той беше на около 35 години, само две години по-възрастен от подполковника, а изглеждаше като момче пред старец -спокоен, тих, кротък и благ.
В първия момент, разкошната обстановка го смути и пообърка! Почувствува се неудобно и все пак нагази, макар и страхливо персийския килим. Спря се сред кабинета свит както митарят в храма от притчата, и зачака да чуе защо го викаше началникът му. Но като разбра, че е погълнат от заниманията си и не го забеляза, се съвзе. Дори се зарадва, защото му се отдаваше случай да разгледа кабинета, за който много се говореше из фабриката.
Вече знаем, че бюрото беше на лявата страна. Над него беше поставен портретът на младия цар Борис III в естествена големина, облечен в парадна униформа. На отсрещната страна бе портретът на току що станалия министър-председател на България - Александър Стамболийски, също в естествена големина. И този портрет беше в златна рамка, но тя бе по-разкошна от тази на царския портрет.
Работникът разглеждаше ту единия, ту другия портрет и през любопитното му съзнание преминаваха какви ли не мисли: „Стамболийски е по-силен от младия монарх! Боите на портрета му още не са засъхнали, а той побързал да се изложи - всеки да види, че е по-силен. От портрета му се заканва: „Ще те сваля! България ще стане република, на която аз ще бъда първият председател!...”
И продължаваше да си мисли: „Като че ли иска да го подгони, както децата се гонят около масите, когато се скарат.” Малко настрана, зад гърба на подполковника, обърнат към стената, поставен на пода бе снетият портрет на бившия цар Фердинанд.
