В Бялото Братство, всеки мъж се нарича брат, и всяка жена - сестра.
Сестрата седеше на големия плосък камък и тихо си плачеше. Това беше скръб зряла, улегнала, преживяна и разбрана. В нея имаше примирение, тя идеше от глъбините на живота. Това беше връзка с любими същества, отдалечили се в Големия живот.
Скръбта й се изливаше естествено, с тиха жалба: „Изгубих я, тук я изгубих! Две години вече я диря - нищо не намерих, отиде милия скъп спомен! Не скърбя, защото беше скъпа златна гривня с диаманти, но заради спомена, заради скъпия мил спомен тъжа. - Не можах да го упазя!”
Сестрата беше опряла ръце о камъка, надвесила лице над него, сълзите й обливаха големия топъл камък, преседял тук хилядолетия, свидетел на какви ли не събития, и всички те бяха записани в него, а сега ще се прибави и тихатат жалба на една човешка душа.
Скитникът гледаше със съчувствие сестрата. Той отправи запитване към живото пространство, просто и ясно: „Къде е златната гривня?” По трепята, който мина през него, узна, че ще има отговор. Но какъв странен отговор беше той! Пространството като че се усмихна! - Очерта се голямо дърво и на него гняздо, гняздо на сврака - нищо друго. Картината се задържа. Скитникът я гледа известно време учуден, после дойде просветлението и разбра. Като се огледа наоколо, на няколко крачки почваше голямата гора. На края на гората - голям бук, и на върха му - гняздо на сврака. Скитника каза на брата до него: „Можеш ли да се изкачиш на онова дърво?” Брата каза: „Аз бях най-добрия катерач на младини, но и сега нема да ме затрудни!” - „Изкачи се до онова гняздо, внимавай, че там клоните са тънки, разпределяй тежестта на няколко клона.” Като стъпи на раменете на Скитника и се хвана за долните клони, брата лесно се изкачи до гняздото. - „Махни покрива и виж какво има вътре.” Брата махна клечките, които покриваха гняздото, и като погледна, една не извика от почуда - в гняздото беше златната гривня. Брата я тури бързо в джоба си и слезе долу - подаде я на Скитника. - Пространството пак се усмихна!
Скитника се приближи до сестрата, която още обливаше камъка със сълзи, и тихичко сложи гривнята пред лицето й. Сестрата извика с голям глас, сграбчи гривнята и прихлупи лице върху нея! Какви жалби изказа тя сега! Тя не вярваше на очите си, гледаше и целуваше гривнята - като че се върна при нея онзи, който й я беше дал. Тя се изправи, хвана ръцете на Скитника, целуваше ги и ги обливаше със сълзи: „Къде я намери?” Загубения живот се върна пак в нея.
Във всяко нещо има скрит живот, стига човек да го открие, да го почувства и разбере. Малки неща могат да ни свържат с Големия Живот. Казват: „Мъртва Природа”. Мъртва природа нема, всичко е проникнато от Живота. Всичко е изпълнено с живот явен или таен.
ЗЛАТНАТА ГРИВНЯ
Седяхме на големият плосък камък, затоплен от слънцето. Сестрата беше опряла ръце о камъка и изливаше мъката си в тиха жалба: „Няма я вече моята гривня, няма го вече милият спомен! - Тук я загубих - две години я диря, не е в това, че беше златна и със скъпи камъни - спомена, спомена, скъпия мил спомен - от обичната ми е, тя ми я даде. Не можах да я упазя, загубих я - като че загубих нещо от самата нея.”
Сестрата въздишаше и сълзите й обливаха големия топъл камък.
Скитника почувства лека тръпка, въпроса имаше разрешение. Той се обърна към „Живото Пространство” и запита: „Къде е златната гривня?” От пространството се получи впечатление, като че то се усмихва, и то отговори на своя образен език. Скитника видя дърво и на него гняздо. Той се зачуди, но видя, че гняздото е на сврака. Като се огледа наоколо, видя дървото. До тук достигаше високата гора ела и бук и на него гняздо на сврака. Скитника запита брата до него: „Можеш ли да се качиш на онзи бук?” - „На времето бях най-добрия катерач.” Скитникът се доближи до бука, скопчи ръцете си отзад, брата стъпи на тях, от там на раменете му, и се хвана на долните клони на бука. От тях до гняздото беше лесно. - „Разпределяй тежестта, клоните са тънки, махни сега покрива на гняздото.” Брата махна клечките, които покриваха гняздото и погледна. В гняздото лежеше златната гривня. Той я тури в джоба си, слезе и я подаде на Скитника. Скитника се доближи до сестрата, сложи гривнята до лицето й, и се отдалечи.
Сестрата извика високо: „Гривнята!” Сграбчи я и почна да я целува и да я облива със сълзи. После хвана ръцете на Скитника, целуваше ги и питаше: „Къде я намерихте?” Скитника се усмихна и нищо не каза. Хората не разбираха този език на Пространството, което се грижи за нас и ни пази. Те не знаят, че Пространството е живо и участва в нашия живот, даже в най-малките неща. Ние бихме замръзнали, ако не беше тази топла прегръдка на Живото Пространство, което се грижи за нас и ни пази. В тази прегръдка е обичта на майката, на бащата, на брата, на сестрата, на приятеля, на всички, които обичаме и които ни обичат.
В тази прегръдка се изявява Божията Любов към нас.
