Беше паднал дълбок пухкав сняг. Той беше съвсем чист- не замърсен още от саждите на града. Истинска хубава зима - блядо, седефено небе, като че от лед, от студ дърветата се пукаха. Беше тихо, безветрено, студът като че беше сковал живота.
Тази сутрин видях в градината заек - голям, сив, див заек. Той си погризваше нещо, но снегът беше покрил почти всичко.
Аз излязох от къщи тихо, той ме усети, но не избяга, а повдигна предните си крачета, големите хубави уши отмерваха всичко - беше готов всеки момент да хукне.
Заговорих му тихичко, спокойно, като влагах в гласа си топлота, съчувствие и избягвах резките движения. Пристъпих няколко крачки към него, като му подавах хлебец с ръка. - Дълго се колеба, ръката ми замръзна, но тихия глас постепенно надви страха му, и най-сетне той се приближи и започна да яде хлебеца направо от ръката ми. Големите плахи очи не гледаха вече тъй диво и недоверчиво. Установихме връзката - трепна приятелското чувство, доверието.
От тогава дивият заек се засели в градината - не се плашеше от нас. Зад къщата имаше вършина, там си направи леговище. След време тъй свикна с нас, че като му подвиквахме, идваше.
Така живя до пролетта, докато го откриха децата от махалата и го прогониха.
Беше ни мъчно за нашия приятел - големите кадифени уши, разцепената устничка, тъй нежна и чувствителна, и очите - какъв поглед имаше! - Поглед на същество наплашено - унижавано, гонено. Сега, под влияние на тихия глас, защото той е сила, трепнаха нови чувства - плахо и свенливо се пооткриваше доверието - роди се привързаността. - Само Любовта прави такива чудеса.
Човек може да разговаря с всяко същество и без думи.
Има един всемирен език, чувствата се предават непосредствено. Всяко живо същество разбира този език.
Любовта прониква Битието. - Какви съкровища е скрила Природата и в най-скромното на вид същество!
