Дядо Иван беше раздал своя имот на синовете си. За себе си беше оставил една овощна градина, около десетина декара, и сам се грижеше за нея. Всяка сутрин той отиваше в градината. Ще застане на единия й край и ще направи молитва, ще застане на другия, пак ще направи молитва. Така ще изреди и четирите й страни. По цял ден работи в градината: подкастря дърветата, разкопава около стеблата им, тори ги и полива, пее им песни.
А как му се отплащаха дръвчетата? - В цялото село немаше по-хубави ябълки, круши и сливи от неговите!
Тази пролет дръвчетата бяха преизобилно нацъфтели. Обещаваха много плод. Но тъкмо тогава се зададе напаст: облаци бръмбари от твърдоглавите хоботници, настъпваха от запад. Те подядаха в основата цвета и той опадваше. Селяните не можеха да се борят с тях. Не помогна нито огън, нито дим, нито ръчно избиване, макар, че и децата от училището бяха извикани да се борят с хоботниците.
Бръмбарите наближаваха вече градината на дядо Иван, а неговите синове му казваха на подбив: „Тате, тук твоите молитви вече не ще помогнат!”
Дядо Иван с тревога следеше бедствието. Сърцето му се свиваше от мъка.
Бръмбарите бяха вече близо до неговата градина, когато от изток се зададе огромно ято врани и скворци. Те бяха хиляди, без чет. Птиците се нахвърлиха на бръмбарите с такова настървение, че ако изяждаха един, десетки избиваха с човките си. Битката продължи целия ден. Бръмбарите бяха унищожени.
