3.2. ПЕТКО Д. ПЕТКОВ (4.05.1891-14.06.1824)
Петко Д. Петков е син на убития Димитър Петков. Роден е на 4 май 1891 г. в град София.
Завършва право в Сорбоната 1912 г. Участвува във войните 1912-1913 г. като доброволец, а в 1914—1918 г., като офицер. През 1920-1922 г. е първи секретар на българската делегация в Париж. Член е на Българската делегация на Генуезката конференция през 1922 г. От 1922-1923 г. е директор на Политическия отдел на Министерството на външните работи, и главен секретар на Министерството.
При преврата на 9 юни 1923 г. е арестуван, и след 2 месеца е освободен. Застава на позиции на левите сили, които подкрепят предложението на БКП за изграждане на Единен фронт срещу превратаджийте от 9 юни 1923 г.
През август 1923 г. подписва единофронтовско споразумение с БКП за съвместна борба срещу фашизма. Подкрепя Септемврийското въстание през 1923 г., като се вдига по указания на Коминтерна и неговите представители Георги Димитров и Васил Коларов.
През 1924 г. е депутат в Народното събрание. Започва да изобличава вътрешния министър в убийства, генерал Русев. Показва от трибуната окървавените ризи на 40 човека убити. Това е на 16 април 1924 г. Решено е да бъде премахнат и убит след като научават, че е подписал споразумението с БКП за въоръжена борба срещу Цанковото правителство.
На 14 юни 1924 г. бива убит от полицейския агент Каркалешев. И то се повтаря отново, че подкрепя чужда кауза, тази на комунистите, които се направляват от Коминтерна в Москва. Каквото бе направил баща му, това направи и сина му. И двамата бяха убити за чужди интереси.
Два месеца след убийството на Петко Д. Петков, земеделската левица подписва протокол с ЦК на БКП за подготовка на ново въоръжено въстание, и за създаване на демократично работническо-селско правителство. Изграден е общ Акционен комитет за ръководство на съвместната им дейност. Така, че всичко си отива по местата си и всеки си застава на определено му място, независимо дали е жив или убит.
ПЕТКО Д. ПЕТКОВ
„И днес пак те гледам лежиш не поглеждаш
ни дума, ни поглед хвърляш към нас,
и майка ти плаче за теб безнадеждна
и ние ридаем за теб без глас.
И още не вярвам, че ти си убит
и сякаш, че още ти слушам словата,
с които зовеше ни смело в борбата,
ти радост селяшка и гордост и щит.
И още аз слушах как в пламенен порив
гласът ти гърмеше като буря: „напред!"
и ти ни чертаеш все нови простори,
и смело кръстосваш селата навред.
И още те виждам превърнат на пламък
ти рани размахваш, червени от кръв
проклинаш вразите - и твърд като камък
гърмиш и жигосваш единствен и пръв.
Но ето, студена до ужас разлистена
като някаква книга, която през сълзи чета,
пред мен се изправя жестоката истина,
че ти ни тъй рано остави в света!
Сергей Румянцев
