Мария почина, замина си. И мина един месец, и аз му казвам: „Тука има разни обещани от Мария, искам да ми предадеш тетрадката, искам да ми предадеш медальона, това, това, това, това."
Той нищо не предава. И казва той: „Искам да ми дадеш песните на Мария." - „Защо ти са песните на Мария?" - „Да ги слушам." - „Е добре де, не си ли ги слушал 50-60 години?" - „Не, аз искам да ги слушам. Много ми е мъчно тука, аз съм сам!" И той ме излъга! Аз ги прехвърлям на касетки, нося му ги касетките: „Ето ти касетките." И той след това се обръща, отваря една кутийка, отвътре изважда медальона на Мария, който е носила 50-60 години на врата си, т.е. не медальона, а Пентаграмата, и ми я дава. А между другото Мария имаше един медальон, златен медальон, в който медальон беше образа на Учителя, и няколко косъма от косата на Учителя. И тя си го държеше винаги, и аз казвам: „Къде е медальона на Мария?" И той казва: „Аз го дадох на една сестра, която много заслужаваше." Казвам: „Коя е тази сестра бе? Няма такова нещо! Аз съм 10 години в този дом, аз не видях една сестра, която да заслужава, и от думите на Мария няма такава сестра!" Той мълчи. Беше го дал на някого си. На кого? Аз предполагах на кого го е дал! - На своята предишна млада любовница. Там отиде медальона на Мария.
