Така, че това бяха теми - много големи теми, и това беше много голяма работа! Така, че това беше есента на 1972 г. Борис Николов ходи на работа, връща се изморен, ляга на кревата, както се казва - умира. Няма го 1-2 часа, нали - спи, почива, става. Мария му подготвя някои неща, и той трябва да седне да работи по тези направления - да разчита стенограмите на Савка, и да си подготвя своите „Мисли на ученика", които трябва да ми диктува.
Да, обаче, през това време идват хора, посещават го, занимават го с други неща, взимат му времето, взимат му силите и го отклоняват. И те смятат, че те вършат някаква братска работа, а пък аз - аз не върша нищо. И сега тези хора ги няма, те изчезнаха, те си заминаха, а остана онова, което аз съм движил, което съм работил с Борис, и чрез моето насилие, казвам насилие, а не усилие. Аз употребявах много голямо насилие върху тех двамата, за да може да се свърши някаква работа. Нищо не можеха те да направят без мен!
