Та от тогава си спомнях как, когато аз бях на 20 години, тогава аз бях спортист, занимавах се със спорт, играех футбол. И всеки ден аз правех кросове от вкъщи, преминавах 4-5 км., и отивах на поляната на Изгрева. На тази голяма поляна аз играех футбол, прекарвайки часове. Заедно играехме футбол с онези деца, които живееха на Изгрева. Да, тази поляна после научих, че на нея са играели непрекъснато Паневритмия от времето на Школата. Така, че аз там съм престоял 10 години на тази поляна - играехме футбол. Обикновено ходехме с брат ми. Дори си спомням, че веднъж лятото имаше една круша и ние обрулихме тази круша, и напълних торбата, и я занесох у дома, и почерпих родителите ми с круши от дъновистите. Та, когато брулих крушите, дойдоха възрастни жени и казаха: „Дай и на нас от тези круши,защото това място беше по-рано на нас. Ние по-рано се събирахме, и тука живеехме, но отнеха ни всичко. А пък ние сега сме възрастни, и не можеме да се качиме да си откъснеме." И така, обрулените круши, аз събирах, с тези възрастни жени събирахме. Напълнихме си торбите. Те си занесоха в бараките да ядат, аз си я занесох вкъщи. Та торбата, която напълних с крушите на Изгрева, аз я занесох вкъщи. Ядоха родителите, ядох и аз. Та сега, това беше един символ. И тези символи се превърнаха на круши. И тези камъни с които аз брулех плодовете на крушите, сега ми идват над главата, и тези круши както се казва ми излизат през носа! Така, че аз сам си обрулих крушите, сам си ги занесох, сам ги изядох и сега трябваше да плащам за тях.
Така че, когато дойде онова време, онова време, където ми се отвори съзнанието и ми беше дадена задачата от Невидимия свят да събирам опитностите на приятелите, и имах усещането, че отвсякъде с камъни ме замерват, че аз се превръщах на някаква круша със зрели плодове, и отвсякъде с камъни и тояги ме брулеха! Да, брулеха ме! Крушата беше висока тогава. Аз не можех да се кача, нямаше стълба, за да се кача на нея и да откъсна крушите на Изгрева. И аз я брулех, ама не с прът, а с камъни. Така че напълних торбата, изядох я и дойде време да си плащам, и заплащам за крушите. Но тука същото се получаваше - брулеха ме с камъни, когато записвах техните опитности!
Тези приятели при които отивах, които бяха съвременници на Школата на Учителя, бяха много затворени, пазеха неща у себе си. Те бяха узрели, за да разказват, но не позволяваха на никой да се доближи до тях, а камо ли да сложи стълба на тях, да се качи нагоре в тяхното съзнание и да обере онова, което съхраняваше съзнанието им като плод. Не, това не ставаше.
Тогава аз си спомнях за камъните, с които аз брулех крушите на Изгрева и тогава Невидимия свят ми даде сила, и аз употребявах насилие. Това насилие се заключаваше с думи, които изричах пред тех, с убеждения, които изказвах пред тех, с настойчивост. Гласът ми се променяше, усещах, че Друг влизаше в мене и беше не само категоричен, но като говореше, режеше с нож въздуха! Просто някой път виждах, че онова, което аз изричах, разрезваше въздуха с нож. Така както вие с нож можете да застанете пред един килограм халва, и да го разрежете. Защо говоря за халвата ли? Ами, защото аз я много обичах по ония времена. По ония времена бяха гладни години, халвата не беше скъпа. Отидеш, поръчаш 250 грама халва или 300 грама, вземеш един хляб. Изяждаш хляба и изяждаш, и халвата, и си напълниш тумбака. Казвам тумбака, а не стомаха.
Така че, когато се приближавах при тези възрастни приятели, понякога някоя круша се откъсваше от тях, падаше от тях, аз се навеждах, взимах я, но тя беше набита. Но аз я издухвах, избръсвах я и я слагах в торбата, и я изяждах след това. Беше вкусно! Така аз слушах, аз записвах техните опитности, но ги записвах като ги брулих от техните дървета с камъни и с пръти. Не, това не беше символи, а беше голата истина. Беше насилие от моя страна, защото и върху мен се извършваше насилие от Онзи, Който бе ме изпратил, и Който стоеше над мене. И Който ми каза: „Това е точно онова, което търсиш."
